Great Changes

Да променя начина си на обличане, мисленето, речника, количеството цигари, промилите алкохол в кръвта, кафетата на ден, крайните изказвания, нервните кризи, неприличните жестове, безхаберието, отвращението, маниите, влюбчивостта, честността, прямостта (още хиляда неща завършващи на -тта), замислените физиономии, избухванията, стихванията, непотребните вещи, информацията, говоренето, тишината, глупостите, истината, нещастието, щастието, мръснишките погледи, неприличието, събличането на обществени места, писането, съзерцанието, четенето, музиката, нелепите случки, причерняванията, припадъците, потайностите, изявленията, премълчаването, вдишванията, издишванията, мръсните мисли за майка ти, употребените наркотици, бройката на синините, грима, децибелите на смеха си, походката, надменността и змийщината, и куп други неща, които са ви трън в очите.
За целта си променете отношението.
Просто спрете.

Little Ashes

Раздухах праха от възглавницата за да положа на нея трупа на изсъхналата ми преждевременно съвест. Завих я с проядени от молците на измислиците завивки на чист, непоправим егоизъм и после стоварих върху тях купчина непотребни никому чувства, за да ги запаля после с едно единствено тръсване на пепелта от цигарата.
Нещо почуква в гардероба (който по случайност ми служи за глава). Отварям, а те мислите ми излизат от мода. Затръшвам вратата, викам си "Няма да ги паля и този път" и победоносно завъртам ключалката.
Когато правя такова масово разчистване на закостенели убеждения от килера на живота си, разбирам, че, колкото и дълго да горят, накрая винаги остава малко пепел... толкова, колкото е паднала от цигарата, за да ги запали... малко прах.
Малко прах за всичката гадост, която са ми донесли чувствата, малко прах за всичко, което мърдаше в живота ми без разрешение, малко прах за разврата на мислите ми, за тяхната изменчивост, лъжливи доказателства и нагласени факти.
Малко прах за всичко, което изгоря онази сутрин, когато се събудих без душа, но с повече сарказъм.

B. Nikoloff

 Ако някой път погрешка влезна в тялото ти (наместо в моето) ще се загнездя на топче между ребрата ти и ще мъркам, когато да вдишаш (за да ти напомня, страх ме е да не забравиш и без да искаш да умреш). Ти ще си мислиш, че си болен, и ще се тъпчеш с лекарства и ще ходиш на лекар, а аз уж мъркам толкова тихичко.
 После ще се разходя под косата ти, ще размахам опашка пред очите ти и ще се просна там, за да не давам да очите ти да виждат тая паплач. Пак ще тръгнеш по лекари, от ушите ще дочувам, че ми казват перде. Ами да, преде съм, изобщо не ми пука.
 Като огладнея ще се смъкна надолу до плешките ти, за да изям всичките ти страхове и тежести (после ще се намушкам във устата ти и ще ги изкашлям). Без да искам закачих ноктите си на врата ти и оставих белези, сега ти казват, имаш шипове. Не шипове, казвам, а нокти.
 Разхождам се измежду пръстите ти и на тебе сега много ти се пише, ах колко съм тайна. Не бой се, като ми омръзне ще се измуша през пъпа ти и ще се намърдам в някой друг.
 Та мисълта ми беше за ребрата ти - не се страхувай... сега някой твой е там. И нейсе, не го предрусвай с хапчета, той само си мърка, защото го е страх да не умреш.

Sometimes

Понякога дълго зяпам във фамилното ти име безцелно. Много го обичам... Така си е, помниш. Чета до перпетуум нещата, които някога съм писала за теб; тези, за които знаеш, и тези, които съм запалила, за да запазя само в тавана на тялото си.
Много ти мразя името и месеците заедно, и всичките комети, за които ти разказвах, за бръмбарите, за еднорозите, за приказките вечер, за кафето сутрин - с много захар, защото знаеш, че го мразя така;
Пуф, за парещия телефон, за гей брат ти...
Понякога ми липсваш по малко. Като много неща. Като едно нещо.
Понякога ми се ще да ми се обадиш.
А понякога ми се ще просто да сляза и да си пред блока, да тичаш 15 минути през кошмарен сняг за да угодиш на противните ми капризи.
Обаче винаги ми се иска да не усещам лицемерната нотка в гласа ти.

.... Май от всичко, това най-много ми се ще.

Dickhouse

На първо четене нещата не са толкова зле, защото мъжете още развяват победния флаг с копието на марс или, иначе казано, зле стилизирания фалос. На второ четене, обаче, направо тичам към бакалията за нова самобръсначка, с която да диагонализирам добре изпъкналите ми от нерви сини и червени кръвоносни съдчета. Амин.
Хорото е хубаво нещо, зависи кой го води... И понеже подредени един до друг мъже правят армия, а подредени една до друга жени правят публичен дом, всички заедно се полюшваме с голямата въпросителна "Къде е разликата?, като удриваме с куцата нога на народния куровод.
Казвам това, за да кажа, че вече ми излизат киселини и лошо кашлям, защото имам алергия към простотии. Писна ми да чета революционерски или аз-съм-герой-и-се-бия-в-гърдите изказвания под всякаква форма.
В тая смешна постановка герои няма.
Има червеи.
Жалки.
Ама много жалки.
Които се прехранват с трупа на отдавна мъртвото общество. Пак Амин.
Отче наш, ти който си на небето, защо не си почистиш конюшната, защото съм чела, че при наличието на толкова много изпражнения, все някъде трябва да има и пони...

Velvet

Не трябваше много, за да му настръхнат косите, само бегъл поглед през малкия прозорец с изпокъсаното кадифено перде. Бавно се спусна обратно на люлеещия се стол, заклати се и потъна в кошмарното скърцане.
Навън нямаше нищо, само плътна като плат мъгла, която можеш да разрежеш с нож.
При тая мисъл стана бавно, взе ножа и излезе на терасата. Замахна бързо, чу се...
Разтвори я тая мъгла, като платно от лен я разпори. И там никой нямаше, само безбрежното бяло на тихото и един черен чадър. "Ей, Никой". Провикна се и Никой отговори с тишината си.
Взе игла и конец и заши бялото - тъй както си беше- ама с черен конец. Да личи, че е шито, че Някой бе виждал чадъра на Никой; черния чадър и иглата с конеца.
Върна се обратно на стола,.. и него заши- да не скърца.
Потъна в разговори с Никой.
А Никой говореше ли, говореше.
Представете си колко бе тихо.

Insanity

Там, където отиваха, нямаше много за гледане, но беше омагьосваща оная лудост, с която се въртяха очите им и попиваха с жад тая скука, тая празнота.
Само да видите очите им - как бясно се спускаха нагоре-надолу по черно-белите листове и направо ги прогаряха с ентусиазма си.
Така четяха тия ми ти луди, щото по библиотеките лудите само останаха... Мишоците, захапали тия ми ти корици, а тая тишина ги е загризала пък тях...
Шумът иде само от очните им ябълки, които беснеят из листовете.
Опияняваща е тая лудост, ей,
и всички сме пияни като попове на кръщене.

It seemed like.. .

Изглеждаше, сякаш всички хора се запленяват повече от хотелите, от колкото от залива с делфините.
Изглеждаше, сякаш всичко, създадено от майката природа, бледнее пред туй, създадено от десетки мръсни ръце.
Изглеждаше, сякаш вятърът от време оно е издухал мозъка от главите на тия и бе ги превърнал в тикви - еднакви и празни.
Изглеждаше, сякаш всичките светкавици на света за тях светеха по слабо от електрическа крушка.
Изглеждаше, сякаш не сме от тоя свят и тука само гостуваме, облегнати на парите си, ослепени от тях, увити в стойността им.


Изглеждаше, сякаш всичкия дъжд на света не може да ни измие.

"Изглеждаше сякаш е забравила за бялата си рокля с малките цветя и шибаното си бельо."

Roulette

Аз и ти си играем на казино.

Влизаш. Аз добре те познавам. Ти добре ме познаваш... и изобщо - добре се познаваме.
Сядаш отсреща - този път ще е покер (защото така си се караме, нали сме аз и ти). Раздавам картите. Сега ти си имаш причини, аз пък си имам поводи. На флопа повдигаш вежда, аз нервнича. Залагам си обвиненията, ти плащаш с оправдания.
Побеснявам.
Търн.
Сега е ред на малко драма - тръшкам се, плача, треса се...после в обратен ред и после пак отначало. Ти кротваш. Двоумиш се. Накрая рейзваш, сядаш до мен, а аз пък ти плащам с шамар. Сега си мълчим.
Мълчим.
Ривър.
Все още мълчим.
All-in. Ти плащаш светкавично, без да ти мигне окото. А и какво би загубил или спечелил?

Аз и ти си играем на казино.
Защото с шоудауна падат и други неща.

The Divine Plan II

Господ сигурно е гей.
Защо иначе първо ще създаде мъж? Или божията сила се съдържа в патката? Може би затова мъжете обичат да ги изкарват на показ и държат всички да знаят за съществуването им...
Изобщо по тази логика всички мъже са педали.
Проблемът ми с това е, че винаги съм обичала гейовете...


Господ сигурно е гей... Колкото до Ева - тя си е курва.

When God Became Rich

Имало едно време един Господ, но историята не започва с това. Преди него имало-ло-ло-ло един Сатана, но той в случая не е важен.
Господ, когото всички накратко наричали Бог (тъпо, не разбирам) живеел в облаците. Там умирал от скука. Тогава Бог решил да създаде нещо, което да се намира под облаците и го нарекъл Земя. На земята посял белите си семена и от тях се родили космати, пернати и люспести изчадия, но и те не са важни сега. Бог явно бил с неизживяно детство и много обичал да си играе в калта, като това му коствало милиони по-късно. Той кихнал право в едно кюфте от кал и вдъхнал живот на странното нещо, нарекъл го човек, по-късно го заплюл и го пратил на изток от рая заедно с окаляната му жена.
Насича, фокусирай, сега в центъра са недъгавите дечица (явен плод на кръвосмешение) на въпросното кюфте. Вдъхнатия живот одавна е загубил цената си, изчадията адови се самоубиват под път и над път. Каква загуба на Божието време, братя. Амин. Талантите (доколкото едни деца на кюфте от кал могат да имат такива) се изразяват в ритмично потропване с крак по мраморния под/паркет/плочки/мокет и всякаква подобна настилка. Въздуха не е за дишане, цветята не са за мирисане, водата не е за наближане, храната не е за вкусване, живота не е за живеене, а душата на бога одавна не живее в тия хора.
И когато тия хора вече нямаха какво да си кажат, тъй като нищо не мислеха, тогава се наложи Бог да направи Facebook. И Бог стана богат, стана мръсно богат, отвратително богат, а тъй като Бог не може да е мръсен, той даде парите на Втория си син- Марк.
Следващият милиардер ще се казва Йосиф и по мои изчисления ще продава души онлайн.


GETASOUL.ONLINE-SHOP.COM

Million

Няколко хиляди думи в един поглед, защото Да Погледнеш е по-силно от Да Кажеш.


Няколко хиляди мисли в един миг, защото да си спомниш е по-лесно, отколкото да запомниш. Хиляди души просто преминават. Космос. Ангели. И ние имаме криле- невидими, разбира се. Защо да ги хабим, влачейки ги по земята, докато ходим?
Сега отначало.
Има неща, които просто не се променят. Затова са орлите - да събират звезди и слънце. Мелодии. Кафе. Непонятно е как нещата просто се завъртат. Моменти(така и не се научих да я казвам тая дума). Близо. Далеч. Седмици, месец.
До тук нищо.
Дай пак.
Станах много рано, легнах много късно, кафето беше силно, две неща липсваха - главата ми и пантофите. Винаги ги няма. Пантофите ми, де. Главата се появи по едно време. Хващаш първата книжка под ръка и започваш да тършуваш за шибаните пантофи, за да влезеш в банята. Когато най-накрая ги намираш се натикваш в банята да отнемеш от зъбите си скъпоценния слой плака. Оглеждаш се - огледалото се пука. Проверяваш в шкафа - револвера е на място. Завърташ барабана, почистваш дулото и прострелваш тубичката с паста за зъби. Смъртоносно.
Общо взето така минава сутринта.
Политика две в едно.

Overdose

Най-големия страх го познавам от малка. Мама му викаше "да не се прекара нещо".
И така - не прекалявай. Не прекалявай с обичта, не прекалявай с омразата, не прекалявай с алкохола, не прекалявай с истините, не прекалявай със сближаването, не прекалявай с отдалечаването, не прекалявай с дрехите, не прекалявай с голотата, не прекалявай с прямотата, не прекалявай с грима, не ...
Бъди Колумб, открий скапан континент, на който всичко му е Достатъчно и го кръсти Златната среда. После, без да прекаляваш, заеми удобна поза и го притикай отзад така, че от върха на главата ти до него и от него до петите да има еднакво разстояние, за да е в средата.
Защо обществото се страхува от емоциите, от човешкото? Защо обществото се страхува от обществото?
Малка шибана статия. Идеята ми беше друга. Научете нещо за себе си. Повярвайте си. Вземете тежък (по възможност метален) предмет, огледайте се в него и си го забийте в окото. ..
На мен в това състояние ми тръгват сополи. Мисля, че е прекалено.

Crossroad

Насред кръстопътя от хиляди изречени думи, които се стичат от всички страни, сякаш е 17:30 в петък. Въртиш очи, клатиш неодобрително глава и мислите ти минават горе-долу така : "Виж, виж, виц...тц-тц-тц...гле'й, гле'й, гле'й"
Общо взето е само и точно това. В действителност часът е 23:27, все още е четвъртък и почти ти се гади от съвпаденията. Търкаш очи, чудиш се дали все пак едно кафе няма да дойде добре, четеш Гогол, гледаш телевизия, усещаш си перисталтиката на червата, излизат ти киселини, излизат ти и пъпки, почесваш се без да те сърби, хапеш си пръстите, изпадаш в паника, която е ритмично следвана от безподобно безхаберно БЕЗотношение, БЕЗмнение, БЕЗсъществуване, БЕЗумуване...
Хилядите думи обаче са с грешното впечатление, че е петък следобед и не спират да се бутат, мамка им. Водиш твърде смислени МОНОлози с твърде измислени хора, които междувпрочем си нямат и на идея за какво говориш.
Още думи, още много пропиляно време. Червено, жълто.
Бави се! Защо винаги се бави? Бави се проклетото зелено и тъкмо когато думите пускат съединителя за да отпрашат с мръсна газ право по вече познатия път - мисли-нерви-въздух-език-зъби - се налага да ги натъпчеш обратно в трахеята, да се задавиш с тях, да ги изкашляш и да ги преглътнеш.
Сега вече не ти понася. Студена пот се стича бавно, болезнено, мъчително през слепоочията, и засъхва някъде, за да започне да лепне и да ти обтяга нервите.
Тъкмо си преглътнал, затворил очи за части от секундата, пред погледа ти загасва зеленото, за да светне пак малкото червено кръгче горе. Странно. Именно зад теб няма никой. Именно пред теб няма никой. Именно никъде ... няма никой. Отваряш прозореца и получаваш поздрав от вятъра, който те продухва от четири страни. Навън - никой. Светофар - няма. Кола изобщо пък не е имало. Тръскаш не до там енергично глава, отпускаш я рязко и ... Супер, сега имаш отпечатана клавиатура на челото.


Часът е 23:31. Твърде малко време, твърде много глупости.

Wink

Да си честен значи да си груб, но да си груб не значи да си честен.


Боже, дай им публика и виж какво могат. Да сринеш слабия, да удариш страхливия те кара да се чувстваш силен. Друсат се с конски дози егоизъм, мечтаят за псевдославата, която им се полага, след последната грандиозна деградация на духа. Живот.
Гледаш и никой не виждаш, само празни глави, застопорени на кльощави вратове, върху които ти се струва нормално да стъпваш, но ти убягва едно - тези глави са пряко свързани с едни други неща, които също имат бузи, и не знаеш дали утре няма да ти се наложи да целуваш.
Примати. Рошави, безмозъчни, бездарни маймуняци, който биха си строшили главата, за да получат внимание. Изненада, горили такива, ЧОВЕКЪТ е важен, всичко друго минава, но когато раниш невинен, за да бъдеш ГОТИН получаваш цилиндричен кожен предмет в почти всички възможни дупки.
Защото, когато си честен, си груб, но когато насочиш войската си срещу слаби сам ставаш слабак...или пък?

Ask Yourslave...

Да робува? Човек обожава да робува? В това вижда смисъла на живота си. Иначе казано, човек си умира да се определя като част от някакво цяло. И така, една сутрин се събуждаш и миризмата на роби те задушава. Погълнати от собственото си аз, те се кичат с веригите и белезниците си и аха-аха да кажат "Моите са със Сваровски!", "Моите ми ги сложиха в Мола!"
Болестно състояние... тичаш в тоалетната и повръщаш докато червата не ти се закачат на гърлото. Тогава идва момента на истината : сгромолясваш се върху тоалетната чиния и се чудиш "Кой съм аз? Не съм част от нищо! Не съм сектант, не съм вярващ, не проповядвам морал...Значи съм никой!"..
От тези умозаключения по-късно получаваш главоболия. Минават години, които пилееш в "търсене на себе си", което от моята гледна точка би могло да се интерпретира като "търсиш другите в себе си". Не си доспиваш, положението е кофти... и сега си готов за Нирвана - разбираш, че си част от сектата на самия себе си, че се мислиш за Господ и, че определяш биологичните си нужди като морал.
От тези умозаключения по-късно получаваш главоболия. Минават години, които пилееш в "търсене на себе си", което от моята гледна точка би могло да се интерпретира като "търсиш другите в себе си". Не си доспиваш, положението е кофти... и сега си готов за Нирвана - разбираш, че си част от сектата на самия себе си, че се мислиш за Господ и, че определяш биологичните си нужди като морал.
Питат те "Какво не ми е наред?" ...Отговаряш кратко : " Ask yourSLAVE ..."

Plane...

Коя съм, че да не се съглася? Хората просто се отказват от другите хора - съвсем неусетно (за мен). Остават четирима? Трима? Двама? Никой? После от дебрите на съзнанието си изваждаш някаква шизофрения, после ръцете ти треперят, после стомахът ти е на топка. Не знаеш нищо? Склероза. Падаш. Умираш. И толкоз. После отваряш очи и пак е сутрин, и пак няма никой, студено... Не разбираш кога става така, просто изведнъж се събуждаш от блажения сън на упоеното си съзнание и се усещаш празен като стая, макар да си добре обзаведен с псевдодругарчета.
Така стават нещата... четири, три, две, едно...
Дами и господа, затегнете коланите, навлизаме в турболенция...

If There Is...

Ако има нещо по-странно от лято през зимата, то сигурно е листата да капят, а да е май.
Невероятно но факт- човек рано или късно се разочарова от хората... ако може да мисли... Парадоксално - как можеш да се разочароваш от собствения си вид...Та нали си част от него?
Ако има нещо по странно от дяволи в Рая, то сигурно е ангели на пилона в стриптийз бар.
Всъщност не е толкова невероятно, колкото факт. Всеки се разочарова от себе си, но предпочита да го направи по-грандиозно, като за целта си измисля фрази от типа на "разочарова ме обществото". Ебахти егоизма, а?
Ако има нещо по-странно от захар в пицата, то сигурно е мляко в Данона.
Като цяло човек често се разочарова..или по-скоро му харесва да използва дълги, сложни думи за чувствата си, като се аргументира с това, че така е по-експресивен, а и ерудираната личност трябва да се ползва с широк речников запас...или да идиотства с него?
Ако има нещо по-странно от класическата музика, то сигурно е не-преиграването.
Разочароващо е колко често човек се разочарова от собственото си разочарование. Ами научете се да бъдете очарователни, но не за другите, а за самите себе си. Надали е твърде трудно, м?
Ако има нещо по странно от човека, то сигурно е майка му.

Trust

Всъщност въпросът е доколко хората си вярват. Има си и отговор - домного.
Обичат да повтарят "Всички хора са добри." Хората имат морал, имат ценности, имат идеали, имат чувство за такт, имат коли, имат черва, имат къщи, имат деца, имат гробни места, имат кости, после червеи, после прах, пръст, изгнили ковчези, зелена трева, фосфор, дълги нокти и коси, които приживе са гризали и скубали, имат всичко, но нямат мозък.
Защо?
Защото не всички хора са добри, защото има лоши хора. Може би съседът, който смила от бой децата си, всъщност е мил и добър чичко с лоши представи за добро възпитание? Може би педофилите всъщност се мислят за малки деца? Може би, ама надали.
Всъщност въпросът е доколко хората си вярват. Има си и отговор - твърде...

B. Sokoloff

Хората обичат да си въобразяват разни неща за космоса, нали?
Виждат големи нощни пеперуди, които някога са се валяли в прахта. Вятърът раздухва прашинките от пухкавите им тикви, луната ги огрява, а мръсната сган крещи "Комета! Комета!" ... и после някакви физици с говорни дефекти кръщават горките пеперуди на фасулеви растения...Хейл Боп...Нарича се боБ, проф. д-р Мозъчен-Инвалид.
После някъде става студено, бръмбарите мигрират, удря ги гръм, светват за секунди и малките им трупчета падат на земята овъглени... и пак тая паплач крещи - "Падащи звезди!", някой нахитрява и обяснява, че това е "метеоритен дъжд".
Не е ли пълно с малоумници?

Memories.rar

Разархивирах спомени.rar , за да получа ясна представа за положението. Какво ще се случи, когато те няма?И по-преди - имало ли те е някога в реален вид?

Уравнението е просто като смъртта. Ти си онова, което хората наричат Рай или Ад. Нещо, от което децата се страхуват, религиозните анатемосват, а аз обожавам до безхаберие... безхаберие към себе си. Ставаш и тръгваш...Хоп! Няма те?! И сега какво, Михайлова, какво? Здравей, главоболие. Здравей тъпа, скапана, вмирисана на есен сутрин! Здравей шибана, скучна, нещастна действителност!!!

Задачата, която разглеждам е проста като раждането. Живота се разделя на две - преди и след.... Преди и след кого? Преди и след какво? Парадоксално.

Чудя се кое ще ми липсва най-много? Дали начинът, по който ми се натрапваш като вмирисваш цялата ми сутрин с портокаловия си парфюм (а знаеш, че го обожавам)? Дали това, че яката ти никога не стои така, както на мен ми се иска? Дали това, че забравяш, че пия кафето горчиво? Дали кошмарният начин, по който подръпваш ризата си?.. Или всичко накуп?

Ти си мармалада, който оцапоти бялата риза на живота ми, а когато си тръгнеш няма от кого да взема мокри кърпички да я избърша. Ти... Ти! ... Ти си най-кошмарното нещо, което ми се е случвало...Защото, докато се питам имало ли те е някога, започвам да се замислям... Ще ме има ли мен, когато си тръгнеш?