Раздухах праха от възглавницата за да положа на нея трупа на изсъхналата ми преждевременно съвест. Завих я с проядени от молците на измислиците завивки на чист, непоправим егоизъм и после стоварих върху тях купчина непотребни никому чувства, за да ги запаля после с едно единствено тръсване на пепелта от цигарата.
Нещо почуква в гардероба (който по случайност ми служи за глава). Отварям, а те мислите ми излизат от мода. Затръшвам вратата, викам си "Няма да ги паля и този път" и победоносно завъртам ключалката.
Когато правя такова масово разчистване на закостенели убеждения от килера на живота си, разбирам, че, колкото и дълго да горят, накрая винаги остава малко пепел... толкова, колкото е паднала от цигарата, за да ги запали... малко прах.
Малко прах за всичката гадост, която са ми донесли чувствата, малко прах за всичко, което мърдаше в живота ми без разрешение, малко прах за разврата на мислите ми, за тяхната изменчивост, лъжливи доказателства и нагласени факти.
Малко прах за всичко, което изгоря онази сутрин, когато се събудих без душа, но с повече сарказъм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако ти е харесало, кажи. Ако не - пак кажи.