u shoula see it.

Мечтая някой ден всички да видят света така, както го виждам аз.
Да оценят изкуството така, както го ценя аз.
Да се докоснат до природата така, както се докосвам аз.. .
Няма ли да е красиво?

Организация Спасете Земята.

От днес, дето се вика, отваряме врати.
Млади и стари, руси, зелени, небеснокарамбозени - ако Ви пука за бъдещето свържете се с нас.
Идеята ни е следната:
* почистване на зелени площи
* рециклиране на отпадъците
* осведомителни форуми, чрез които да се обяснява на хората какво точно ще предизвика този начин на живот.
и още хиляди неща.
Няма значение кой си и от къде си - винаги можеш да помогнеш.. . с нови идеи, с подкрепа на нашите, с разпространяване на кампанията.

Начини за връзка:
Скайп : jana_mihailova
meg_witch_15
E-mail : jana_mihaylova@yahoo.com

Myspace : www.myspace.com/insaneakains
www.myspace.com/so_suse

Facebook : www.facebook.com/roxannedude

Млади сме, но сме искрени.
Помогнете ни, ще помогнете и на себе си.

капка безмълвие...

Не се научихте да мълчите, когато можете да кажете само нещо изключително глупаво.
За толкова години.. . просто не успяхте?!
Плюя в гнусните ви човки.Плюя на мръсните ви слова.Плюя върху кашата, която изпълнява функцията на мозък в главите ви.
Някак си просто ви идва трудно и на-на-гор-ни-ще да мислите, преди да говорите.Всичката тази сган, която наричате реч, залива дните ви, мислите ви, съзнанията ви.. . отворете си гурелясалите очи, мамка ви.Препоръчително е преди да се гримирате, да си измиете гнусните, прашасали лица - може пък и душите ви да се поизтупат малко.
Колко болка има на дъното на сърцата ви, колко щастие, колко неизказани мили думи.. .а над тях.. . дебел, плътен слой поза.. . поза, от която или не можете, или не искате да се отърсите.
Празна стая - това съм аз.. . приятелите ми.. . те са тези, които избиват прозорец на източната ми стена, за да мога най-накрая да видя слънцето.

Слънцето, такова, каквото вие никога няма да го видите.

Броите до десет хиляди преди да ми споменете името - може да е най - голямата грешка в живота ви.
Потърсете онази капка безмълвие в себе си - може да е най-ценното нещо, което някога сте притежавали.. .

Без извинения.

Дано пукнете.Без извинение.
Мразя ви от дъното на прогнилата си душица.Без извинение.
Всяка следваща секунда усещам как очите ми се наливат с омраза.Омраза към всеки един от вас - лъжлив лизогъзец.БЕЗ ИЗВИНЕНИЕ!

Няма да има извинение, дори да ми кажете, че лично Луцифер идва да ме вземе.
Сърцето ми е замръзнало и дори не бие, така че не очаквайте извинения.
Гневът ми да се излее върху ви като киселина, да разяде искувствените ви същности, фалшивите ви усмивки, продажните ви душици.
Малодушници...отдушници...Вмирисани на евтин джин и лайна...
Плюя на изкувствения ви свят.Изобщо няма да ви оведомявам за количеството омраза по ваш адрес, което извира отвътре и като повръщано след тежка вечер се гаври с устата ми.Не очаквай и симпатия от мен.
Без извинения.
Пожелавам ви всичкото фалш щастие на света, заслужавате си го.
И, междувременно, си ебете шибаната путка лелина...Без извинения.

Жалките ви опити да превърнете вълка в мен в овца като вас завършват с неуспех.
Различна съм, не съм глупачка, не ви се нрави.Рано или късно ще ми теглите ножа, щото ми знае устата.
Знае ми, мамка ви, ваща не знае.БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!

Натъпчете си една стабилна бала сЯно в преживните устенца и дано млъкнете, д'ге.
Завинаги да млъкнете.

Шопи,Гларуси,Родопски селяни - да ви влиза отвесно !Без извинения.

Нито една дума от вмирисаните ви усти, за да не стане интересно.


М.Р.Е.Т.Е.
БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!

Изцедена.

Изцедена...последната капка кръв от сърцето ми, от вените ми...
Единствено гъста, черна, лепкава слуз се стича сега по кръвоносните ми съдове...
Напоена с гняв, омраза...
Омраза към разстоянието и към всичко останало, което я дели от него...
И как боли.Господи, как боли.Тази нечовешка болка от всеки тласък на шибаното ми сърце.
В очите напират онези горещи солени капки, които хората наричат сълзи...аз ги наричам унижение.
Унижение...пред самата себе си... коя съм и коя бях - една и съща, и същевременно толкова различна...
Загасям лампата и я светвам отново с надеждата тези прекрасни кафеви очи, които виждам, да изчезнат.
Уви, надежда всяка тука оставете...
Празна съм отвътре, изстъргаха всяко останало скрито късче душа от мен.
Превърнах се в празна кутийка... От цигари...
Напомня ми, че ми се допуши...Паля.Не ми пука какво ще стане...от мен не е останало нищо...една капка кръв потича от устатя ми - тя е последната.
По дяволите, как горя от вътре.Крайчетата на устните ми от спуснати бавно се приближават едно към друго.
Болката прелива в безмълвие...безмълвието - в гняв.
Огньовете на ада горят в очите ми.Не ме гледай, току виж си усетил малка част от болката, която изпитвам...а повярвай ми - само тази малка част ти е достатъчна да пожелаеш смъртта си...
И Татю ми каза - дръж се мъжки, путко..
И се държа, мамка му, хванала съм се здраво за на Господ...шлифера...
Не е работа да обичаш...но се налага...всяка болка за друга болка...Ако има някой, който може да те нарани повече от любовта, то тва си ти.
Бърз поглед към огледалото - гримът ми е заприличал на сажди...не ми пука особено.
Първото твърдо нещо...огледалото вече го няма...както душата ми.
И си повтарям послушно - дръж се мъжки, путко...
Обаче бавно шлифера на Господ се превръща във на Сайбията...нали - сещате се кое.

Няма да се пусна, мамка му... боса през ада минавам - няма да се пусна.

Изцедена съм...Изцедих сама болката от себе си.
В съзнанието ми остана само ти...и чужда душа - под наем.

Как мразя да обичам...а теб обичам твърде много...

Боли и онези капки унижение бавно се стичат по лицето ми...Вече спрях да им обръщам внимание..
Дали съм аз или някой друг... не познавам образа в счупените хиляди парченца...
Това огледало олицетворява сърцето ми, нали...Иронично, казват, че като счупиш огледало те чакат 7 години нещастна любов...Аз явно на бая огледала съм им ебала майката...Димът от цигарата - необходим и толкова непоносим...погледни ме?

Виждаш ли още това, което бях преди, защото аз виждам чудовище...и не знам дали да си вярвам.

Липса.

Липсва ми онзи мирис на замръзнали сополи в съботно-неделните сутрини.
Липсва ми пилешката супа с цели бутчета и картофи.
Липсва ми ПЪРЛЕНКАТА на Вес, за която така се смяхме.
Липсва ми сподавения от студ смях, до който само вие ме докарвате.

Цялата онази белота, която те кара да мислиш, че имаш проблем с очите.И всичките торби с лед върху натъртените ни задници в неделя вечер.Всеки ден, прекаран в коцукане из даскало.

Не би могло да съществува друго такова усещане, нали?
Както когато се натъпчем 9 човека в една кола.Когато Елена се зарови в снега и никой не обръщаше внимание на хленченето.Когато Мимка пропускашеза 100тен път бокса.Когато Вес,Тасо, Денис и Ицо паднаха един след друг.Когато карахме фрий и аз прегърнах горкото малко борче.Когато Туда лазеше под влека.Когато Чеф настъпи лопатата. Когато Тасо прехвърли уола.Когато с Вес се изсипахме като чували.И така нататък...


Не са ли най-хубавите моменти от зимата.

Липсва ми зимата.Радвам се, че идва пак.Радвам се, че пак някой ще търси лопатите, завряни на майка си отзад...Че пак някой ше идва да ми връзва обувките...

Липса.Липса на гадния звук от падането...и на многото смях после...

Липсата на трудното събуждане в понеделник сутрин.На тена на Тасо...хаха,на бретонче.
Липса на псувни относно някой заблуден скиор...

Чакаме първия сняг.

Грешна.

Не в онзи смисъл.

Грешна...Може би в желанието ми да бъда добра.

Ако се усмихна - греша.Ако съм тъжна- греша.
Кажи ми тогава, мога ли да бъда права?
Нима съм трън в очите Ви?


РАДВАМ СЕ.

Дано ВИ дразни достатъчно.

Не Ви ли писна да Сте слепи за всяка моя истина, за всеки мой образ, нарисуван с пръст във въздуха.
Аз съм жива.Не очаквайте да изстина така бързо, както всички останали.

Тишината е вредна.Извикай името ми!Раздухай прахоляка в сърцето ми, а аз ще махна паяжините, затворили за толкова дълго време клепачите ти.
И нека съм грешна, че напук на сивият Им свят обуя лилавите си чорапи.
И нека ме съдят, че се радвам въпреки, че са ме обградили с нещастие.
Нека сме грешни за това, че сме истински.
Грешни за гръмкия смях, за вулгарностите, за болката в ставите от проклетото падане.


Да мислят, че сме луди.
Защото сме.
Приятели.Завинаги.Каквото и да стане.
Един до друг, въпреки глупостта ни.


Въпреки различията.

И да, грешни сме, че се обичаме така.Истински.
Грешни сме, че умеем да се забавляваме.

И за това, че когато съдбата ни поднесе затворен път към Картола, ние псуваме Кметицата на майка и се смеем...пак.

Приятели.

Обичам ви.


Останете завинаги с мен.

Fuck
Racers
Squad:
Leny,Ves,Mim,Chef,Tasi,Haze,Johnson,Tedy.

Love u till the bottom of my snow soul, guys.

На кръста на мечтите ни разпъваха душите ни

Малко след полунощ.
Две уморени очи бавно се отварят и затварят, гледайки нищото.
А не е ли всъщност нищото нашето всичко?Не са ли мечтите ни една измислица и същевременно надеждата ни за по-добър живот.
Лятото бавно отстъпва на есента.Януарската киша е одавна забравена, летните цветове се крият дълбоко в душата ми, в очите ми.
Жълтите листа тихо капят, безболезнено докосват земята и се забиват като нож в сърцето ми.
Септември.
Няма я радостната нотка в изричането.
Същите онези студени хора изглеждат още по студени сгушени сами в себе си.
Болката в сърцата им неусетно се е сгъстила и вече е онази гнусна, лепкава кал - гневът.
Гняв към всичко - дори към тях самите.Гняв към плахата усмивка на малкото,симпатично детенце, седнало в пясъка на човешкото безхаберие.Гняв към безмълвния плач на самотната жена, подпряна на стената на безсилието. Гняв към всичко онова, което би трябвало да ги кара да се чувстват живи...
Но не са.
Те одавна не са живи.
Не са живи откакто за първи път послушаха глупавия съвет и загърбиха натуралното.
Не са живи откакто за пореден път последваха стъпките в грешната посока.
Не са живи откакто предпочетоха тъмната, хладна стая пред слънчевата поляна.
Мъртви са.

Мъртви са дори очите им.Жалките опити за усмивка се превръщат в пепел.Накрая просто спират да се опитват.
Малкото, симпатично детенце, което си играеше в пясъчника, по подобие на родителите си се е превърнало в нощно шкафче с мозък, който обаче не ползва.
Страдащата жена подпряна на стената вече не чувства болка, защото не знае как.

Направете си кръст от мечти (свои и чужди) и разпънете душите си на тях, и без това не знаете за какво са ви дадени.