Crossroad

Насред кръстопътя от хиляди изречени думи, които се стичат от всички страни, сякаш е 17:30 в петък. Въртиш очи, клатиш неодобрително глава и мислите ти минават горе-долу така : "Виж, виж, виц...тц-тц-тц...гле'й, гле'й, гле'й"
Общо взето е само и точно това. В действителност часът е 23:27, все още е четвъртък и почти ти се гади от съвпаденията. Търкаш очи, чудиш се дали все пак едно кафе няма да дойде добре, четеш Гогол, гледаш телевизия, усещаш си перисталтиката на червата, излизат ти киселини, излизат ти и пъпки, почесваш се без да те сърби, хапеш си пръстите, изпадаш в паника, която е ритмично следвана от безподобно безхаберно БЕЗотношение, БЕЗмнение, БЕЗсъществуване, БЕЗумуване...
Хилядите думи обаче са с грешното впечатление, че е петък следобед и не спират да се бутат, мамка им. Водиш твърде смислени МОНОлози с твърде измислени хора, които междувпрочем си нямат и на идея за какво говориш.
Още думи, още много пропиляно време. Червено, жълто.
Бави се! Защо винаги се бави? Бави се проклетото зелено и тъкмо когато думите пускат съединителя за да отпрашат с мръсна газ право по вече познатия път - мисли-нерви-въздух-език-зъби - се налага да ги натъпчеш обратно в трахеята, да се задавиш с тях, да ги изкашляш и да ги преглътнеш.
Сега вече не ти понася. Студена пот се стича бавно, болезнено, мъчително през слепоочията, и засъхва някъде, за да започне да лепне и да ти обтяга нервите.
Тъкмо си преглътнал, затворил очи за части от секундата, пред погледа ти загасва зеленото, за да светне пак малкото червено кръгче горе. Странно. Именно зад теб няма никой. Именно пред теб няма никой. Именно никъде ... няма никой. Отваряш прозореца и получаваш поздрав от вятъра, който те продухва от четири страни. Навън - никой. Светофар - няма. Кола изобщо пък не е имало. Тръскаш не до там енергично глава, отпускаш я рязко и ... Супер, сега имаш отпечатана клавиатура на челото.


Часът е 23:31. Твърде малко време, твърде много глупости.