Гори, мамка ти.

Приятелството...
Тегаво за тема на разговор, абстрактно като понятие...и толкова нужно...
Понякога се събуждам с мисълта къде вървим...факт е, че отговора не съм го намерила все още.След безбройните разговори с моя милост установих, че такъв не съществува.
Малко са хората, на които можеш да разчиташ...Наричаме всички с общото "приятели"...но само шепа хора чувстваме като такива.
А нужни ли са ни повече?Всъщност... не.
Всъщност не ти трябва нито едно живо същество, което не споделя убежденията ти.

И родени да бъдем различни и способни бързаме да се оприличаваме един на друг и да се ограничаваме.
Морал...Що за понятие е пък това.
А морално ли е да ми забранявате да правя това, което искам...Да ви шибам и морала.

Кой изобщо казва какво е морално и какво не.
Осъзнах, че за 5ти път повтарям морал в този абзац...това морално ли е?
Да ви е#а.

Ами цивилизация?
На шепата овце, в която са ни превърнали казвате предълбокомислено Цивилизация.Не ви ли е трудно да го изричате сред всичкото това блеене?
И ваща майка я споминам често...особено сега.

Расизъм?
Пардон, не ви разбрах?!..Да, същия този мангал, който ми чопи Нокията на морето може да гори в Ада- Расистка съм.
Да, същия онзи резак, който пее по пет пъти на ден, може да си завре цялата ракетка отзад...С повечко лубрикант.Майка ви свинска.
Искам "Новини на майчин език" да са новини на български, не на турски.ВИдиш ли, и братята роми, и те искали новини...Халал да ви е, чернилки.Ето ви една новина - да измрете до крак от мръсотия.
Да ви плюя на расизма.

Бяс.Това ме обзема , като ви слушам глупостите.Само Бяс.

January

Януари...
И по бързо от всичко бялата приказка се превърна в кишава реалност...
Кецовете ми пак плувнаха във вода, а дънките до колянце са мокри...
И все пак тайната, тихата смяна на времето приковава погледа ми към запрашения прозорец...
Гадната киша постепенно се смени, също толкова тайно, с едно едновременно топло и ледено студено румолене...Тихите стъпки до мен, в дъжда...стъпките на хора, които обичам, стоящи до мен, чудещи се на блясъка в очите ми... Любопитство или навик...пролетният дъжд винаги ме е привличал...
Хората...които обичам...Само те още стоят тук, до мен, в студения дъжд...Усмихват се, защото аз се усмихвам...
 Още един мокър кец пристъпва до моя, две студени ръце ме прегръщат... и насред студа, насред наглед ужасното време...усещам дъжда вече толкова топъл...Празни, глухи....улиците, които до сега ме караха да се чувствам толкова самотна...сега ми подсказват, че вървя в правилна посока...и все този шепот...на падащи капки...Втора усмивка...този път на облаците...одавна не следя в колко локви стъпих...очите се отлепиха от калната реалност, за да погледат кристалния дъжд...Вървя мокра по празните улици, mp3-то за стотен път превърта една и съща песен...не обръщам внимание...в главата ми се въртят съвсем други неща...прозрачна капка се стича по един от кичурите ми...осъзнавам, че съм прогизнала...ходя пеш от доста време...и почти съм стигнала до вкъщи...Сама, а пак стъпки след мен... телефона звъни...познат глас - на приятел...глупав въпрос и продължителен смях..На лицето ми пак широка усмивка...затварям телефона и си говоря сама.......поглеждам към уличните лампи...сещам се за онези стъпки след мен...обръщам се рязко...очаквам да видя човека, който искам да бъде до мен...самата мислъл за него ме кара пак да се усмихна...сега пък на мен...и пускам пак същата, старата песен, пак влизам на сухо в прашния вход...случайно замислям се за Януари, изтръсквам косата и тръгвам по стълбите...Нима един тих дъжд отми цялата болка там, вътре...?                                                                                                       Нимфа

Интрига

Следвайки своя естествен път , личните проблеми се превръщат в обществени интриги,заради които много хора пострадаха...Приятен (или не до там) театър,съчетаващ хорската простота и малодушие,се разиграва пред нас..Питам се до къде ще стигнем този път в малоумието си?И се чудя,не е ли реторичен моят въпрос?..Нима не видяхме до къде можем да стигнем?..Нима не усетихме студеното дъно на кладенеца...Или ще ровим под камъните,от нямане какво да правим?...На къде завъртяхме проклетия глобус,че се преобърна?...И Как един човек може да повярва,че слънцето изгрява от запад,само защото някой му го е казал...Ако сме стигнали до тук,хора,мисля еволюцията е променила хода на движение ,и ние от разумно мислещи същества се превръщаме обратно в онези примати,чийто живот е от ден за ден... Под теб земя,над теб небе...ама нищо друго не виждаш....И понеже ти липсва даже тъпата селска амбиция да направиш нещо от себе си , мозъкът ти остава в застой...Мързелът до такава степен променя (или премахва) гледната ти точка,че започваш да гледаш през най-изкривената призма,пречупвайки нещата под такъв ъгъл ,че не на теб да ти е добре,ами на Вуте да му е зле...И не заради нещо друго,а заради това ,че винаги търсим вината у другия ,сме тръгнали назад..А няма посока като "назад и нагоре..."

сивото

Базирайки се на смешния факт ,че живея в пародията на Лас Вегас-„Градът на греха” тоест Смолян-„Градът на интригата”,и по-специално в Квартала на Богатите,Райково,където никой не работи,но всеки има пари да се напие/надруса , този път ще отворя темата за „Сивия Град” и депресията ,която той предизвиква у хора като мен.... Баналността и скуката в малък град като този достига връхната си точка,когато разбереш колко еднакви хора познаваш,с колко ограничени мозъци си спорил и с колко самовлюбени тиквеници се налага да споделяш личното си пространство всеки ден,всеки час,както казваше Бай Тошо.Грешен извод бихте си направили,драги,ако мислите,че в провинция,или накратко – в това голямо СЕЛО ,животът е благоприятен.Грешка!Явно планинският въздух се отразява на тая част от мозъка,която ражда великите глупости...Как да не се депресираш,когато около теб светът е толкова еднообразен,стилът е окован в рамките на нормалното до педалското/курвенското,а животът тече по един и същи начин всеки ден... Е,да ,близо сме до природата...Но мисля,че повече наподобява джунгла,заради десетките шимпанзета по улиците...И да,питам се...Защо се чудят ,че пробивните хора бягат в по-големи градове...Защото има „пазар”!В нашето голямо село събираме да работят хората от кол и въже,’щото тия които стават за нещо още учат...или пък на чичо ти на снаха му братовчедка й си търси работа,и понеже е куха като градинска лейка и другаде не я зимат,ти я пращат на теб,’щото „нъли сме рода”...Как,кажете ми,да не се депресираш,когато виждаш как хората бягат от естественото,натуралното,за да бъдат колкото се може по измислени?...И как да се стърпиш,когато гледаш как поредния слобоумен тип си хвърля хартииката от мазния сандвич на пътя,не защото няма кошче,а защото няма акъл да се сеща...Животът,течащ и днес по същя проклет начин,отегчава ексцентричния поглед на хората,които се нуждаят от малко по-шарен цвят...А тази сивота носи на съзнанието маниакалня депресия и постоянно неврозно състояние,превръщайки красивият ум в болен мозък,в най-лошия смисъл на думата.Аромата на дим сутрин ти разваля не само кафето,ами и здравето...Пък с тия лекари,да не дава Господ да си хремав!...Помрачени физиономии пресичат пътя ти,а сухи и неприятни мисли са единственото нещо из главите на хората...Усмивката за поздрав е одавна забравено изражение на лицето ,но е трайно заместена със злобния поглед,който си срещал дори ти... В резултат от цялата тази противна помия,душицата ти се изкривява до ента,а погледът ти към света става все по-мрачен...В един момент осъзнаваш,че и ти си приспаднал към хората със злобни изражения,а мирогледът ти е станал сиво-черен,непозволявайки ти да различиш добрия,лошия и злия...

...Драги изтърсаци,достойни за реклама на презервативи и разни противозачатъчни...Като се снимате с телефоните пред мръсните огледала не правите кой знай къв прогрес в продаването на тея машинарии...И още нещо - Знаете ли защо едната слушалка на Сони Ериксон е по-дълга от другата? За да си я заврете в гъза!Надълбоко!(ФТН) Далеч съм от мисълта, че някой от вас, домошари(хаусъри) ще се засегне от думите ми.Твърде заети сте да си мислите колко умни и real сте....Ай,ама вие сте и далеч от истината. Интересувам се колко от вас знаят как се пишат едно 20% от думите в българския книжовен език? Сложна работа са вашите мозъци,домошари...Вероятно можете да мислите с тях(звучи като фантастика), но предпочитате да го правите с половите си органи...или идеализирания и вечен развъдник на shits - добре познатият ви гъз... Дами и господа, подавайте го всеки път, вместо да го напрягате за да свършите малко работа...или за вас работата е работа, само когато се извършва с горепосочената част от тялото... Важим с пълна сила ако всички знаят колко лесно пускаме...Който си има на идея к'во е истинския живот е 'sucker'..Surprise, злетаци, косматият ви задник не е център на света. Един ден мама и тати няма да ги има и ще сте домошари на улицата,'щото цял шибан живот си бъркахте по дупките, пропускайки някой много важни моменти...като например да си влеете малко елементарни знания в ограничените мозъци,а не на гол гъз чифте пищови...Дам, драги, изведнъж ти стана интересно к'во ще стане с теб, когато мама и тати си отидат завинаги...Ай!...Истината ли?Истината търсиш?!...Добър ли?..Добър си викаш...В какво си добър?Кво може да стане от теб...Имам идея...за господата- жиголо,за дамите - проститутка... Ето че ще извършвате това,за което сте мечтали..Ще вадите пари със задниците си...буквално! Пожелавам ви сладък сън...докъто мама и тати са все още тук... Много любов, м0нст.

В диалог със себе си...

-Кога започна всичко?

-Всичко започна на 20 май 1994 година...или 9 месеца по рано...да приемем тази дата за начало.Никой не е подозирал, че зад безмълвието ми се крие такава гешка на природата.
Защо тук?Навсякъде другаде, но не и тук.Този груб свят не е за мен.Наскоро един приятел се изрази много точно..."Душа под наем"...И колко струва моята?15 години адски мъки, а най-лошото е, че следват още няколко пъти по толкова.
Пораснах.Безмълвието одавна мутира в неспирно бълване на глупости, които междувпрочем са в пълно несъответствие с мислите ми.
Не се вижда...а аз усещам струйки кръв от носа и очите...Не, не е някакъв вътрешен кръвоизлив...Просто съзнанието ми тъне в кървища.
Не понася болката, която му се налага да преживява ден след ден.Всяка сутрин сякаш се събуждам на една и съща дата...Не боли повече от вчера, или по-малко от утре.Болката просто се засилва и стихва...на тласъци с ритъма на сърцето ми.
Един жесток свят...не съм за тук...13 години огромна част от мен я нямаше...и трябваше да затворя очите си, и трябваше да затворя вратите към външното, за да я видя...Тази част, точно там, където съм я търсела, но същественото е невидимо за очите.
Както и да е, факта, че намерих това, чието търсене ми отне цели 13 години, не променя нещата...Аз все още съм онова безмълвно дете, но съм го зазидала, завързала в оковите на съзнанието, покрила съм го с черен сатен...А на лицето...замръзнала, безизразна усмивка...
Себеотрицание...Как?От къде?Защо?Защо не мога да бъда просто обикновена кучка от улицата, защо нещо в мен редовно говори неща, които ми се иска да не разбирам.
Трябва ли да изтръгват сърцето ми всеки път, да го тъпчат и дъвчат и да ми го връщат...И всеки път да събирам частите му и старателно да ги лепя с доверие, прошка, приятелство...
Да храча кръв от болката там, вътре...Наеха ли ме пак..изтръгнаха ли за пореден път сърцето и душата ми...и никой не подаде кърпичка за шибаните струйки кръв...13 години чаках някой...и той се появи точно когато се бях отказала...
О, нима?!Нима има втори като мен?Макар и далеч аз го чувствам близо...ако светът запустее...аз все още ще го чувствам там...Него, онзи, който не само подаде кърпичка, а спря кървенето...

-Как ще завърши?

-Сложен въпрос.Мога да умра по много начини...Някой от които организмът ми вече е предоставил...Но нима на някого бих липсвала ? О, съвсем не...те просто питат...и на теб не бих ти липсвала...на теб - моята душа..под наем...


-Кого мразиш най-много?

- Отражението в гладката повърхност...

-Кого обичаш най-много?

-Пак него...и другата половина от мен...

-Нещо, което би променила...

- Този диалог...Разбираш ли, да говоря със себе си никак не е нормално..

-Защо, според теб, водим този разговор?

-Аз не съм ти.Ти искаш любов, трева, бира...Аз искам спокойствие и музика....Аз не съм ти...ти си под наем...не разбирам само защо, след като ползваш тялото ми, на мен не ми прилягаш..универсална си...а не те чувствам едно цяло с мен...Говориш глупости, шегуваш се...Аз искам да мълча...Да стана прозрачна...Защо не ми го позволяваш?

-Защо не харесваш образа в огледалото?

-Изображение.Нещо, което всички виждат. Курвата на човешкото тяло - външния вид...Гледат опаковката, оправят я, но на никой не му пука какво се крие вътре...

-Защо не харесваш мен?

-Ти си моята лична курва.Продаваш се на всеки....И носиш благите му думи за мен...Ако той опознае само мен, без теб, усмивката ще се изтрие от лицето му...Виждала ли си как се дере катерица?Забиваш ножа в корема й и продължаваш нагоре, докъто се обърне...това бих направила с тези хора...те никога не се запознават с мен...винаги познават само теб, с твоята замръзнала усмивка..

-С какво ще завършиш разговора?

-Майната ти.Достатъчно ли е?

-Да.