Понякога дълго зяпам във фамилното ти име безцелно. Много го обичам... Така си е, помниш. Чета до перпетуум нещата, които някога съм писала за теб; тези, за които знаеш, и тези, които съм запалила, за да запазя само в тавана на тялото си.
Много ти мразя името и месеците заедно, и всичките комети, за които ти разказвах, за бръмбарите, за еднорозите, за приказките вечер, за кафето сутрин - с много захар, защото знаеш, че го мразя така;
Пуф, за парещия телефон, за гей брат ти...
Понякога ми липсваш по малко. Като много неща. Като едно нещо.
Понякога ми се ще да ми се обадиш.
А понякога ми се ще просто да сляза и да си пред блока, да тичаш 15 минути през кошмарен сняг за да угодиш на противните ми капризи.
Обаче винаги ми се иска да не усещам лицемерната нотка в гласа ти.
.... Май от всичко, това най-много ми се ще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако ти е харесало, кажи. Ако не - пак кажи.