Не трябваше много, за да му настръхнат косите, само бегъл поглед през малкия прозорец с изпокъсаното кадифено перде. Бавно се спусна обратно на люлеещия се стол, заклати се и потъна в кошмарното скърцане.
Навън нямаше нищо, само плътна като плат мъгла, която можеш да разрежеш с нож.
При тая мисъл стана бавно, взе ножа и излезе на терасата. Замахна бързо, чу се...
Разтвори я тая мъгла, като платно от лен я разпори. И там никой нямаше, само безбрежното бяло на тихото и един черен чадър. "Ей, Никой". Провикна се и Никой отговори с тишината си.
Взе игла и конец и заши бялото - тъй както си беше- ама с черен конец. Да личи, че е шито, че Някой бе виждал чадъра на Никой; черния чадър и иглата с конеца.
Върна се обратно на стола,.. и него заши- да не скърца.
Потъна в разговори с Никой.
А Никой говореше ли, говореше.
Представете си колко бе тихо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако ти е харесало, кажи. Ако не - пак кажи.