Dickhouse

На първо четене нещата не са толкова зле, защото мъжете още развяват победния флаг с копието на марс или, иначе казано, зле стилизирания фалос. На второ четене, обаче, направо тичам към бакалията за нова самобръсначка, с която да диагонализирам добре изпъкналите ми от нерви сини и червени кръвоносни съдчета. Амин.
Хорото е хубаво нещо, зависи кой го води... И понеже подредени един до друг мъже правят армия, а подредени една до друга жени правят публичен дом, всички заедно се полюшваме с голямата въпросителна "Къде е разликата?, като удриваме с куцата нога на народния куровод.
Казвам това, за да кажа, че вече ми излизат киселини и лошо кашлям, защото имам алергия към простотии. Писна ми да чета революционерски или аз-съм-герой-и-се-бия-в-гърдите изказвания под всякаква форма.
В тая смешна постановка герои няма.
Има червеи.
Жалки.
Ама много жалки.
Които се прехранват с трупа на отдавна мъртвото общество. Пак Амин.
Отче наш, ти който си на небето, защо не си почистиш конюшната, защото съм чела, че при наличието на толкова много изпражнения, все някъде трябва да има и пони...

Velvet

Не трябваше много, за да му настръхнат косите, само бегъл поглед през малкия прозорец с изпокъсаното кадифено перде. Бавно се спусна обратно на люлеещия се стол, заклати се и потъна в кошмарното скърцане.
Навън нямаше нищо, само плътна като плат мъгла, която можеш да разрежеш с нож.
При тая мисъл стана бавно, взе ножа и излезе на терасата. Замахна бързо, чу се...
Разтвори я тая мъгла, като платно от лен я разпори. И там никой нямаше, само безбрежното бяло на тихото и един черен чадър. "Ей, Никой". Провикна се и Никой отговори с тишината си.
Взе игла и конец и заши бялото - тъй както си беше- ама с черен конец. Да личи, че е шито, че Някой бе виждал чадъра на Никой; черния чадър и иглата с конеца.
Върна се обратно на стола,.. и него заши- да не скърца.
Потъна в разговори с Никой.
А Никой говореше ли, говореше.
Представете си колко бе тихо.

Insanity

Там, където отиваха, нямаше много за гледане, но беше омагьосваща оная лудост, с която се въртяха очите им и попиваха с жад тая скука, тая празнота.
Само да видите очите им - как бясно се спускаха нагоре-надолу по черно-белите листове и направо ги прогаряха с ентусиазма си.
Така четяха тия ми ти луди, щото по библиотеките лудите само останаха... Мишоците, захапали тия ми ти корици, а тая тишина ги е загризала пък тях...
Шумът иде само от очните им ябълки, които беснеят из листовете.
Опияняваща е тая лудост, ей,
и всички сме пияни като попове на кръщене.

It seemed like.. .

Изглеждаше, сякаш всички хора се запленяват повече от хотелите, от колкото от залива с делфините.
Изглеждаше, сякаш всичко, създадено от майката природа, бледнее пред туй, създадено от десетки мръсни ръце.
Изглеждаше, сякаш вятърът от време оно е издухал мозъка от главите на тия и бе ги превърнал в тикви - еднакви и празни.
Изглеждаше, сякаш всичките светкавици на света за тях светеха по слабо от електрическа крушка.
Изглеждаше, сякаш не сме от тоя свят и тука само гостуваме, облегнати на парите си, ослепени от тях, увити в стойността им.


Изглеждаше, сякаш всичкия дъжд на света не може да ни измие.

"Изглеждаше сякаш е забравила за бялата си рокля с малките цветя и шибаното си бельо."