Несвързаните мисли в главата ми.

Усмивката.
Студеният ти дъх във атмосверата.
Целувката.
И топлите ти устни върху моите.

Прегръдките.
И проклетият ти израз на красивото.
И Шепотът
Разклащащ като буен вятър чашите.

И думите
така прекрасни ... като моите
И погледът
огледален е на мислите.

Обичам те
Безизразно е както думите
Всичките
До една прикриват истини!

Докосване
И пак се чувствам толкова притисната
И мястото
Все сухо, но със теб е много хубаво.

И облакът
Закриващ светлите лъчи на слънцето
Ме топли нежно
защото пак съм в тебе сгушена.

И липсваше
Все за тебе бяха мислите
Има те
Във погледа ти губя се като във водопадите.

А, да, водопадите
Чак сега усетих хилядите шумове
Мълчанието
Ми припомни смисъла на думите

За мен и теб..
Тогава вече няма граници
и огъня
И той сега лекува раните

За дните,
дните, във които пак, одавна, бяхме двамата
Раната
От тогава ми стои, проклетата!

Лекуваш я
С милион целувки, но по бузата :)
Вечното
Е секундата до устните, които ме затоплят като Раховец!

Смехът ми
Слят така прилежно със усмивките
И залезът
Разшарил моя облак.

Нощта
Тъй кратка, като силите
И пак със думите
Ме караш да сънувам хубави неща

Сънят
По-нужен от красивото
Присъствието ти?
По-нужно от съня.

Защо?!
Нима нуждая се от другото?
Нима ми трябва друго на Света?
Красиво е.
Самотни, ние двамата
на по-хубавия край на вечността.

избори.

Понякога тая помия, която пресилено наричаме живот и милеем за нея , ни докарва в положение да избираме между... абе между работи, между които не ни се избира.
(три пъти "между" между редовете)
Общо взето гадна работа.
Избори.Бахти простотията.За първи път се замислям и си давам сметка за следното:
-първо - каквото и да избереш, винаги е грешка.
-като избереш в полза на някой друг после ти е шибано за доста дълго време.
-като избереш в полза на себе си после ти е двойно по шибано, но пък за същото време.
-когато гледаш да задоволиш всички в крайна сметка никой не е доволен, още по-малко благодарен - пак си се преебал.

И за чий @#$ го правим т'ва?
За същите онези индивиди, които никога няма да се съобразят с нас, когато му дойде времето.. . и повярвайте то ще дойде много по скоро от 800 дни :).
И тогава ще си храчиш на съвестта, драги, че някога си се заинтересувал от нечий задник.
А, да, избори.
И кво избрах отново?Да се прецакам, докъто другите си мислят как да ме преебът?
Ебахти лайфстайла.
Забавно ми е да се наслаждавам на собственото си нищожно, безцелно съществуване.
Забавлявам се още като си мисля как хората цял живот повтарят грешките на други хора.
Пример?
до 19 годишен ти повтарят, че сега трябва да учиш.Че ако сега вземеш всичко от живота какво ще правиш на 30?После идва големият лош Свят с големия дебел @#$ и ти го завира.И така мечтаните 30 години, на които уж трябва да почнеш да "взимаш " от живота, ти блъскаш да вадиш пари за да ги даваш на други хора, които също като теб блъскат за да ги дадът на други хора.От типа на любимия ми соц. лозунг - от всеки според възможностите, на всеки според потребностите.Честно казано направо ми се повръща от смешната въртележка за хамстери, в която сами сме се натъпкали като надрусани плъхове и въртим ли въртим.

Факана работа.Тоалетна хартия.
И дните ни са пълни с минали неща, които всъщност можем да наречем и бъдещи... те няма да се променят - "обществото " няма да позволи да се променят.

Може да си заврете шибания избор отзад сами, защото така или иначе някой ще ви го завре.

И сега, когато ме поставихте в ситуацията да избирам между вас и себе си аз пак избирам вас, защото съм глупачка... както винаги. :)



П.С: тва е може би най-слабата ми статия, но трябваше да кажа тези неща, за да не се вкисна.

Отговори?

Отвращавам се.
Усмивките ви ебават майката на думите ми - първите - толкова фейк, вторите - моята истина.
Защото се огледах и въпреки хилядите неща около мен не видях нищо.Защото се направих, че ми пука, и наистина ми запука... а не трябваше!
Мечтая си всички цветове да се превърнат в безбрежно бяло, а душите на хората да приличат на дъга.И всичко да е толкова чисто...като сълзите ми.

И празнотата, която е обвила в себе си цялата тази тишина ме кара да крещя.И въпреки опитите ми нито стон не излиза от устата ми.Защо?Поредният опит да заплача води само до суха усмивка и тъжни очи, чиято болка никой не забелязва...или просто на никой не му пука.
Само проклетият ви смях...и празнотата.Нима от всичко, което съм създадена да усещам, имам правото да усещам само това?
Вместо безбрежно бяло виждам само ...нищо?.. а вместо души като дъга хората около мен имат само сиви паяжини...или изобщо нямат душа?!
Перфекционизма на природата... всяка форма оставя белег върху сърцето ми...
Всички тези гласове, които си мислех, че чувам, са само гнил плод на стъпканото ми съзнание.
Гняв.Любимата ми дума.В тази тишина ме е страх да я произнеса.А нима трябва?
Споменавала съм я милиони пъти...защо не сега?..И не мога.

Раздробени на късове остават мечтите ми...но кой ли би ги поискал...а те са единственото, което имаме.

И не можем да летим не за друго, а защото така сме възпитани.
И слава богу...иначе бихме превърнали небето във фабрика за памук...материал щяха да са облаците.

Сега свивам мечтите си до чаша лед с лед.Даже с двойно повече лед.Защото само той може да разтопи на карамел захарните псувни, които искам да изрека...и преглъщам сухо.

Може би усмивката ти не е толкова фалшива.
А може би думите ми не са ничия истина.

Но пък са моята.

И няма ти, защото няма аз, а няма аз, защото...

"въпреки хилядите неща около мен не видях нищо."