И кучето си лае
и кервана си върви.
От малки циврещи четириноги всички прехвърчаме и ставаме тинейджъри.
Любящата ми майка казва "винаги съм се отнасяла с теб като с възрастен".
Голямо драго.. . Което всъщност обяснява защо никога не съм имала кукла Барби...А, да, имах една - баба ми я подари... ама беше черна и къдрава...Барби е курва...за тва ся шибаните заведения са пълни със секси обемни мадами на 12 години...покачени на СТАБИЛНИ токчета...
Имат си и цветущи речници.Толкова цветущи!.. Ще получа оргазъм на белия дроб.
Като започнем от брат и завършим с майка ти д#ба едно изречение може да добие изразност и благозвучност.
Само едно нещо още не схващам - кой, по дяволите, ви натиска, че светите?!
Надявам се коледната окраса да ви разцепи главите.
Друга тема - порното.
Значи всеки един филм на ужасите с култовите му кланета, черва, убийства и пи-пи-пичка му лелина още "не е препоръчителен" за деца под 12 години, но най-обикновеното порно е ЗАБРАНЕНО за ЛИЦА под 18 години.
Ако видиш 13 годишното копеленце да зяпа "Погрешен завой" и да ма'а пръжки с лук докъто си бърка в носа няма проблем - "то тва не е истинско", "само на филма, мама, само на филма е."Обаче ако видиш 17 годишния си син да разглежда със задоволство корицата на Плейбой примерно - СРАМ И ПОЗОР! Кой направи секса и голото тяло тема Табу, да му обясня някой работи.
Значи 70 годишното бабе на плажа, което се е пуснало по цици не е нищо особено, но младото, стегнато секси момиче - шу-шу-шу, чуден шум, възмутени пенсионерски погледи, надървени татковци и дядовци с пръст в носа или в задника.
И любимото ми младо поколение.
Уляля, дъртьо, като искаш уважение, що не си го заслужиш бе?
"Пък те пенсионерите на запад как живеят." Мчи да не съм ви го избирала аз бай ви СерГей Педеришев?Пардон - Станишев.
Смехотворно.
И по-после - защо никой не отдава малко ама мъъъъничко надежда в бъдещето.
Много ви е срам да признаете, че някой е бил или е по - добър от вас?!
Някой от вас да се сеща за "велик художник", който е живял като бял човек?.. . не мисля.
Приживе гениалността им плаши прокажените ви души, но като умрат вече може да изкарате някой лев от същата тази гениалност.. . пък и тея невероятни художници вече са малко умряли, спокойно, няма как да са по-велики от вас.
Плачевно.
Направо кошмарно.
неделя, 29 ноември 2009 г.
събота, 21 ноември 2009 г.
Пясъчни портрети.
Почивам си в безкрая на пясъчно море.
Мокря лицето си с влажни мисли за отминали и бъдещи моменти.
Настоящето е жаркото слънце, което гори кожата ми.
Неописуема тишина пука тъпанчетата ми с крясъците си.
Всички ние сме художници на собствените си пясъчни портрети.Нали?
Перфектни лица отпечатъни в пясъка, размиващи се във времето.
Казват - пази се от перфекционизма на художника, в противен случай можеш да се окажеш карикатура на себе си.
Викове.Всичкия този пясък е твърде дългото многоточие на първата ми мисъл сутрин.. . "А ако не се бях събудила, щеше ли да е по-добре?"
Глупави въпроси, пълнещи тишината с противност.
Думите имат своя мирис, понякога ароматите им са толкова добре съчетани, а понякога дори ми люти на очите.
Ще направя школа.Ще науча хората да мълчат. Така истините ще се чуват по-силно.
Ще науча хората да рисуват своите пясъчни портрети в моя пясък.
Всичкият пясък на света е мой.Аз го притежавам.Принадлежи ми.
Мой - на мен.Ничий.Само мой.
Облягам се на пясъчно кресло и сънувам пясъчни сънища...и хората са от пясък.Целите са се сплъстили и миришат странно - на лошо съчетани думи...на мокър пясък...на кал... и се разпадат.
Малко е плашещо.Ще свикнеш с времето.
Елате и вижте моето изгарящо слънце - моето Настояще.Настанете се удобно върху илюзиите си и послушайте тишината.
Там са моите истини.Мои - на мен...Ничии...Само мои.
Мокря лицето си с влажни мисли за отминали и бъдещи моменти.
Настоящето е жаркото слънце, което гори кожата ми.
Неописуема тишина пука тъпанчетата ми с крясъците си.
Всички ние сме художници на собствените си пясъчни портрети.Нали?
Перфектни лица отпечатъни в пясъка, размиващи се във времето.
Казват - пази се от перфекционизма на художника, в противен случай можеш да се окажеш карикатура на себе си.
Викове.Всичкия този пясък е твърде дългото многоточие на първата ми мисъл сутрин.. . "А ако не се бях събудила, щеше ли да е по-добре?"
Глупави въпроси, пълнещи тишината с противност.
Думите имат своя мирис, понякога ароматите им са толкова добре съчетани, а понякога дори ми люти на очите.
Ще направя школа.Ще науча хората да мълчат. Така истините ще се чуват по-силно.
Ще науча хората да рисуват своите пясъчни портрети в моя пясък.
Всичкият пясък на света е мой.Аз го притежавам.Принадлежи ми.
Мой - на мен.Ничий.Само мой.
Облягам се на пясъчно кресло и сънувам пясъчни сънища...и хората са от пясък.Целите са се сплъстили и миришат странно - на лошо съчетани думи...на мокър пясък...на кал... и се разпадат.
Малко е плашещо.Ще свикнеш с времето.
Елате и вижте моето изгарящо слънце - моето Настояще.Настанете се удобно върху илюзиите си и послушайте тишината.
Там са моите истини.Мои - на мен...Ничии...Само мои.
петък, 16 октомври 2009 г.
Несвързаните мисли в главата ми.
Усмивката.
Студеният ти дъх във атмосверата.
Целувката.
И топлите ти устни върху моите.
Прегръдките.
И проклетият ти израз на красивото.
И Шепотът
Разклащащ като буен вятър чашите.
И думите
така прекрасни ... като моите
И погледът
огледален е на мислите.
Обичам те
Безизразно е както думите
Всичките
До една прикриват истини!
Докосване
И пак се чувствам толкова притисната
И мястото
Все сухо, но със теб е много хубаво.
И облакът
Закриващ светлите лъчи на слънцето
Ме топли нежно
защото пак съм в тебе сгушена.
И липсваше
Все за тебе бяха мислите
Има те
Във погледа ти губя се като във водопадите.
А, да, водопадите
Чак сега усетих хилядите шумове
Мълчанието
Ми припомни смисъла на думите
За мен и теб..
Тогава вече няма граници
и огъня
И той сега лекува раните
За дните,
дните, във които пак, одавна, бяхме двамата
Раната
От тогава ми стои, проклетата!
Лекуваш я
С милион целувки, но по бузата :)
Вечното
Е секундата до устните, които ме затоплят като Раховец!
Смехът ми
Слят така прилежно със усмивките
И залезът
Разшарил моя облак.
Нощта
Тъй кратка, като силите
И пак със думите
Ме караш да сънувам хубави неща
Сънят
По-нужен от красивото
Присъствието ти?
По-нужно от съня.
Защо?!
Нима нуждая се от другото?
Нима ми трябва друго на Света?
Красиво е.
Самотни, ние двамата
на по-хубавия край на вечността.
Студеният ти дъх във атмосверата.
Целувката.
И топлите ти устни върху моите.
Прегръдките.
И проклетият ти израз на красивото.
И Шепотът
Разклащащ като буен вятър чашите.
И думите
така прекрасни ... като моите
И погледът
огледален е на мислите.
Обичам те
Безизразно е както думите
Всичките
До една прикриват истини!
Докосване
И пак се чувствам толкова притисната
И мястото
Все сухо, но със теб е много хубаво.
И облакът
Закриващ светлите лъчи на слънцето
Ме топли нежно
защото пак съм в тебе сгушена.
И липсваше
Все за тебе бяха мислите
Има те
Във погледа ти губя се като във водопадите.
А, да, водопадите
Чак сега усетих хилядите шумове
Мълчанието
Ми припомни смисъла на думите
За мен и теб..
Тогава вече няма граници
и огъня
И той сега лекува раните
За дните,
дните, във които пак, одавна, бяхме двамата
Раната
От тогава ми стои, проклетата!
Лекуваш я
С милион целувки, но по бузата :)
Вечното
Е секундата до устните, които ме затоплят като Раховец!
Смехът ми
Слят така прилежно със усмивките
И залезът
Разшарил моя облак.
Нощта
Тъй кратка, като силите
И пак със думите
Ме караш да сънувам хубави неща
Сънят
По-нужен от красивото
Присъствието ти?
По-нужно от съня.
Защо?!
Нима нуждая се от другото?
Нима ми трябва друго на Света?
Красиво е.
Самотни, ние двамата
на по-хубавия край на вечността.
събота, 10 октомври 2009 г.
избори.
Понякога тая помия, която пресилено наричаме живот и милеем за нея , ни докарва в положение да избираме между... абе между работи, между които не ни се избира.
(три пъти "между" между редовете)
Общо взето гадна работа.
Избори.Бахти простотията.За първи път се замислям и си давам сметка за следното:
-първо - каквото и да избереш, винаги е грешка.
-като избереш в полза на някой друг после ти е шибано за доста дълго време.
-като избереш в полза на себе си после ти е двойно по шибано, но пък за същото време.
-когато гледаш да задоволиш всички в крайна сметка никой не е доволен, още по-малко благодарен - пак си се преебал.
И за чий @#$ го правим т'ва?
За същите онези индивиди, които никога няма да се съобразят с нас, когато му дойде времето.. . и повярвайте то ще дойде много по скоро от 800 дни :).
И тогава ще си храчиш на съвестта, драги, че някога си се заинтересувал от нечий задник.
А, да, избори.
И кво избрах отново?Да се прецакам, докъто другите си мислят как да ме преебът?
Ебахти лайфстайла.
Забавно ми е да се наслаждавам на собственото си нищожно, безцелно съществуване.
Забавлявам се още като си мисля как хората цял живот повтарят грешките на други хора.
Пример?
до 19 годишен ти повтарят, че сега трябва да учиш.Че ако сега вземеш всичко от живота какво ще правиш на 30?После идва големият лош Свят с големия дебел @#$ и ти го завира.И така мечтаните 30 години, на които уж трябва да почнеш да "взимаш " от живота, ти блъскаш да вадиш пари за да ги даваш на други хора, които също като теб блъскат за да ги дадът на други хора.От типа на любимия ми соц. лозунг - от всеки според възможностите, на всеки според потребностите.Честно казано направо ми се повръща от смешната въртележка за хамстери, в която сами сме се натъпкали като надрусани плъхове и въртим ли въртим.
Факана работа.Тоалетна хартия.
И дните ни са пълни с минали неща, които всъщност можем да наречем и бъдещи... те няма да се променят - "обществото " няма да позволи да се променят.
Може да си заврете шибания избор отзад сами, защото така или иначе някой ще ви го завре.
И сега, когато ме поставихте в ситуацията да избирам между вас и себе си аз пак избирам вас, защото съм глупачка... както винаги. :)
П.С: тва е може би най-слабата ми статия, но трябваше да кажа тези неща, за да не се вкисна.
(три пъти "между" между редовете)
Общо взето гадна работа.
Избори.Бахти простотията.За първи път се замислям и си давам сметка за следното:
-първо - каквото и да избереш, винаги е грешка.
-като избереш в полза на някой друг после ти е шибано за доста дълго време.
-като избереш в полза на себе си после ти е двойно по шибано, но пък за същото време.
-когато гледаш да задоволиш всички в крайна сметка никой не е доволен, още по-малко благодарен - пак си се преебал.
И за чий @#$ го правим т'ва?
За същите онези индивиди, които никога няма да се съобразят с нас, когато му дойде времето.. . и повярвайте то ще дойде много по скоро от 800 дни :).
И тогава ще си храчиш на съвестта, драги, че някога си се заинтересувал от нечий задник.
А, да, избори.
И кво избрах отново?Да се прецакам, докъто другите си мислят как да ме преебът?
Ебахти лайфстайла.
Забавно ми е да се наслаждавам на собственото си нищожно, безцелно съществуване.
Забавлявам се още като си мисля как хората цял живот повтарят грешките на други хора.
Пример?
до 19 годишен ти повтарят, че сега трябва да учиш.Че ако сега вземеш всичко от живота какво ще правиш на 30?После идва големият лош Свят с големия дебел @#$ и ти го завира.И така мечтаните 30 години, на които уж трябва да почнеш да "взимаш " от живота, ти блъскаш да вадиш пари за да ги даваш на други хора, които също като теб блъскат за да ги дадът на други хора.От типа на любимия ми соц. лозунг - от всеки според възможностите, на всеки според потребностите.Честно казано направо ми се повръща от смешната въртележка за хамстери, в която сами сме се натъпкали като надрусани плъхове и въртим ли въртим.
Факана работа.Тоалетна хартия.
И дните ни са пълни с минали неща, които всъщност можем да наречем и бъдещи... те няма да се променят - "обществото " няма да позволи да се променят.
Може да си заврете шибания избор отзад сами, защото така или иначе някой ще ви го завре.
И сега, когато ме поставихте в ситуацията да избирам между вас и себе си аз пак избирам вас, защото съм глупачка... както винаги. :)
П.С: тва е може би най-слабата ми статия, но трябваше да кажа тези неща, за да не се вкисна.
сряда, 7 октомври 2009 г.
Отговори?
Отвращавам се.
Усмивките ви ебават майката на думите ми - първите - толкова фейк, вторите - моята истина.
Защото се огледах и въпреки хилядите неща около мен не видях нищо.Защото се направих, че ми пука, и наистина ми запука... а не трябваше!
Мечтая си всички цветове да се превърнат в безбрежно бяло, а душите на хората да приличат на дъга.И всичко да е толкова чисто...като сълзите ми.
И празнотата, която е обвила в себе си цялата тази тишина ме кара да крещя.И въпреки опитите ми нито стон не излиза от устата ми.Защо?Поредният опит да заплача води само до суха усмивка и тъжни очи, чиято болка никой не забелязва...или просто на никой не му пука.
Само проклетият ви смях...и празнотата.Нима от всичко, което съм създадена да усещам, имам правото да усещам само това?
Вместо безбрежно бяло виждам само ...нищо?.. а вместо души като дъга хората около мен имат само сиви паяжини...или изобщо нямат душа?!
Перфекционизма на природата... всяка форма оставя белег върху сърцето ми...
Всички тези гласове, които си мислех, че чувам, са само гнил плод на стъпканото ми съзнание.
Гняв.Любимата ми дума.В тази тишина ме е страх да я произнеса.А нима трябва?
Споменавала съм я милиони пъти...защо не сега?..И не мога.
Раздробени на късове остават мечтите ми...но кой ли би ги поискал...а те са единственото, което имаме.
И не можем да летим не за друго, а защото така сме възпитани.
И слава богу...иначе бихме превърнали небето във фабрика за памук...материал щяха да са облаците.
Сега свивам мечтите си до чаша лед с лед.Даже с двойно повече лед.Защото само той може да разтопи на карамел захарните псувни, които искам да изрека...и преглъщам сухо.
Може би усмивката ти не е толкова фалшива.
А може би думите ми не са ничия истина.
Но пък са моята.
И няма ти, защото няма аз, а няма аз, защото...
"въпреки хилядите неща около мен не видях нищо."
Усмивките ви ебават майката на думите ми - първите - толкова фейк, вторите - моята истина.
Защото се огледах и въпреки хилядите неща около мен не видях нищо.Защото се направих, че ми пука, и наистина ми запука... а не трябваше!
Мечтая си всички цветове да се превърнат в безбрежно бяло, а душите на хората да приличат на дъга.И всичко да е толкова чисто...като сълзите ми.
И празнотата, която е обвила в себе си цялата тази тишина ме кара да крещя.И въпреки опитите ми нито стон не излиза от устата ми.Защо?Поредният опит да заплача води само до суха усмивка и тъжни очи, чиято болка никой не забелязва...или просто на никой не му пука.
Само проклетият ви смях...и празнотата.Нима от всичко, което съм създадена да усещам, имам правото да усещам само това?
Вместо безбрежно бяло виждам само ...нищо?.. а вместо души като дъга хората около мен имат само сиви паяжини...или изобщо нямат душа?!
Перфекционизма на природата... всяка форма оставя белег върху сърцето ми...
Всички тези гласове, които си мислех, че чувам, са само гнил плод на стъпканото ми съзнание.
Гняв.Любимата ми дума.В тази тишина ме е страх да я произнеса.А нима трябва?
Споменавала съм я милиони пъти...защо не сега?..И не мога.
Раздробени на късове остават мечтите ми...но кой ли би ги поискал...а те са единственото, което имаме.
И не можем да летим не за друго, а защото така сме възпитани.
И слава богу...иначе бихме превърнали небето във фабрика за памук...материал щяха да са облаците.
Сега свивам мечтите си до чаша лед с лед.Даже с двойно повече лед.Защото само той може да разтопи на карамел захарните псувни, които искам да изрека...и преглъщам сухо.
Може би усмивката ти не е толкова фалшива.
А може би думите ми не са ничия истина.
Но пък са моята.
И няма ти, защото няма аз, а няма аз, защото...
"въпреки хилядите неща около мен не видях нищо."
събота, 26 септември 2009 г.
u shoula see it.
Мечтая някой ден всички да видят света така, както го виждам аз.
Да оценят изкуството така, както го ценя аз.
Да се докоснат до природата така, както се докосвам аз.. .
Няма ли да е красиво?
Да оценят изкуството така, както го ценя аз.
Да се докоснат до природата така, както се докосвам аз.. .
Няма ли да е красиво?
четвъртък, 17 септември 2009 г.
Организация Спасете Земята.
От днес, дето се вика, отваряме врати.
Млади и стари, руси, зелени, небеснокарамбозени - ако Ви пука за бъдещето свържете се с нас.
Идеята ни е следната:
* почистване на зелени площи
* рециклиране на отпадъците
* осведомителни форуми, чрез които да се обяснява на хората какво точно ще предизвика този начин на живот.
и още хиляди неща.
Няма значение кой си и от къде си - винаги можеш да помогнеш.. . с нови идеи, с подкрепа на нашите, с разпространяване на кампанията.
Начини за връзка:
Скайп : jana_mihailova
meg_witch_15
E-mail : jana_mihaylova@yahoo.com
Myspace : www.myspace.com/insaneakains
www.myspace.com/so_suse
Facebook : www.facebook.com/roxannedude
Млади сме, но сме искрени.
Помогнете ни, ще помогнете и на себе си.
Млади и стари, руси, зелени, небеснокарамбозени - ако Ви пука за бъдещето свържете се с нас.
Идеята ни е следната:
* почистване на зелени площи
* рециклиране на отпадъците
* осведомителни форуми, чрез които да се обяснява на хората какво точно ще предизвика този начин на живот.
и още хиляди неща.
Няма значение кой си и от къде си - винаги можеш да помогнеш.. . с нови идеи, с подкрепа на нашите, с разпространяване на кампанията.
Начини за връзка:
Скайп : jana_mihailova
meg_witch_15
E-mail : jana_mihaylova@yahoo.com
Myspace : www.myspace.com/insaneakains
www.myspace.com/so_suse
Facebook : www.facebook.com/roxannedude
Млади сме, но сме искрени.
Помогнете ни, ще помогнете и на себе си.
сряда, 16 септември 2009 г.
капка безмълвие...
Не се научихте да мълчите, когато можете да кажете само нещо изключително глупаво.
За толкова години.. . просто не успяхте?!
Плюя в гнусните ви човки.Плюя на мръсните ви слова.Плюя върху кашата, която изпълнява функцията на мозък в главите ви.
Някак си просто ви идва трудно и на-на-гор-ни-ще да мислите, преди да говорите.Всичката тази сган, която наричате реч, залива дните ви, мислите ви, съзнанията ви.. . отворете си гурелясалите очи, мамка ви.Препоръчително е преди да се гримирате, да си измиете гнусните, прашасали лица - може пък и душите ви да се поизтупат малко.
Колко болка има на дъното на сърцата ви, колко щастие, колко неизказани мили думи.. .а над тях.. . дебел, плътен слой поза.. . поза, от която или не можете, или не искате да се отърсите.
Празна стая - това съм аз.. . приятелите ми.. . те са тези, които избиват прозорец на източната ми стена, за да мога най-накрая да видя слънцето.
Слънцето, такова, каквото вие никога няма да го видите.
Броите до десет хиляди преди да ми споменете името - може да е най - голямата грешка в живота ви.
Потърсете онази капка безмълвие в себе си - може да е най-ценното нещо, което някога сте притежавали.. .
За толкова години.. . просто не успяхте?!
Плюя в гнусните ви човки.Плюя на мръсните ви слова.Плюя върху кашата, която изпълнява функцията на мозък в главите ви.
Някак си просто ви идва трудно и на-на-гор-ни-ще да мислите, преди да говорите.Всичката тази сган, която наричате реч, залива дните ви, мислите ви, съзнанията ви.. . отворете си гурелясалите очи, мамка ви.Препоръчително е преди да се гримирате, да си измиете гнусните, прашасали лица - може пък и душите ви да се поизтупат малко.
Колко болка има на дъното на сърцата ви, колко щастие, колко неизказани мили думи.. .а над тях.. . дебел, плътен слой поза.. . поза, от която или не можете, или не искате да се отърсите.
Празна стая - това съм аз.. . приятелите ми.. . те са тези, които избиват прозорец на източната ми стена, за да мога най-накрая да видя слънцето.
Слънцето, такова, каквото вие никога няма да го видите.
Броите до десет хиляди преди да ми споменете името - може да е най - голямата грешка в живота ви.
Потърсете онази капка безмълвие в себе си - може да е най-ценното нещо, което някога сте притежавали.. .
петък, 11 септември 2009 г.
Без извинения.
Дано пукнете.Без извинение.
Мразя ви от дъното на прогнилата си душица.Без извинение.
Всяка следваща секунда усещам как очите ми се наливат с омраза.Омраза към всеки един от вас - лъжлив лизогъзец.БЕЗ ИЗВИНЕНИЕ!
Няма да има извинение, дори да ми кажете, че лично Луцифер идва да ме вземе.
Сърцето ми е замръзнало и дори не бие, така че не очаквайте извинения.
Гневът ми да се излее върху ви като киселина, да разяде искувствените ви същности, фалшивите ви усмивки, продажните ви душици.
Малодушници...отдушници...Вмирисани на евтин джин и лайна...
Плюя на изкувствения ви свят.Изобщо няма да ви оведомявам за количеството омраза по ваш адрес, което извира отвътре и като повръщано след тежка вечер се гаври с устата ми.Не очаквай и симпатия от мен.
Без извинения.
Пожелавам ви всичкото фалш щастие на света, заслужавате си го.
И, междувременно, си ебете шибаната путка лелина...Без извинения.
Жалките ви опити да превърнете вълка в мен в овца като вас завършват с неуспех.
Различна съм, не съм глупачка, не ви се нрави.Рано или късно ще ми теглите ножа, щото ми знае устата.
Знае ми, мамка ви, ваща не знае.БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!
Натъпчете си една стабилна бала сЯно в преживните устенца и дано млъкнете, д'ге.
Завинаги да млъкнете.
Шопи,Гларуси,Родопски селяни - да ви влиза отвесно !Без извинения.
Нито една дума от вмирисаните ви усти, за да не стане интересно.
М.Р.Е.Т.Е.
БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!
Мразя ви от дъното на прогнилата си душица.Без извинение.
Всяка следваща секунда усещам как очите ми се наливат с омраза.Омраза към всеки един от вас - лъжлив лизогъзец.БЕЗ ИЗВИНЕНИЕ!
Няма да има извинение, дори да ми кажете, че лично Луцифер идва да ме вземе.
Сърцето ми е замръзнало и дори не бие, така че не очаквайте извинения.
Гневът ми да се излее върху ви като киселина, да разяде искувствените ви същности, фалшивите ви усмивки, продажните ви душици.
Малодушници...отдушници...Вмирисани на евтин джин и лайна...
Плюя на изкувствения ви свят.Изобщо няма да ви оведомявам за количеството омраза по ваш адрес, което извира отвътре и като повръщано след тежка вечер се гаври с устата ми.Не очаквай и симпатия от мен.
Без извинения.
Пожелавам ви всичкото фалш щастие на света, заслужавате си го.
И, междувременно, си ебете шибаната путка лелина...Без извинения.
Жалките ви опити да превърнете вълка в мен в овца като вас завършват с неуспех.
Различна съм, не съм глупачка, не ви се нрави.Рано или късно ще ми теглите ножа, щото ми знае устата.
Знае ми, мамка ви, ваща не знае.БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!
Натъпчете си една стабилна бала сЯно в преживните устенца и дано млъкнете, д'ге.
Завинаги да млъкнете.
Шопи,Гларуси,Родопски селяни - да ви влиза отвесно !Без извинения.
Нито една дума от вмирисаните ви усти, за да не стане интересно.
М.Р.Е.Т.Е.
БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ!
Изцедена.
Изцедена...последната капка кръв от сърцето ми, от вените ми...
Единствено гъста, черна, лепкава слуз се стича сега по кръвоносните ми съдове...
Напоена с гняв, омраза...
Омраза към разстоянието и към всичко останало, което я дели от него...
И как боли.Господи, как боли.Тази нечовешка болка от всеки тласък на шибаното ми сърце.
В очите напират онези горещи солени капки, които хората наричат сълзи...аз ги наричам унижение.
Унижение...пред самата себе си... коя съм и коя бях - една и съща, и същевременно толкова различна...
Загасям лампата и я светвам отново с надеждата тези прекрасни кафеви очи, които виждам, да изчезнат.
Уви, надежда всяка тука оставете...
Празна съм отвътре, изстъргаха всяко останало скрито късче душа от мен.
Превърнах се в празна кутийка... От цигари...
Напомня ми, че ми се допуши...Паля.Не ми пука какво ще стане...от мен не е останало нищо...една капка кръв потича от устатя ми - тя е последната.
По дяволите, как горя от вътре.Крайчетата на устните ми от спуснати бавно се приближават едно към друго.
Болката прелива в безмълвие...безмълвието - в гняв.
Огньовете на ада горят в очите ми.Не ме гледай, току виж си усетил малка част от болката, която изпитвам...а повярвай ми - само тази малка част ти е достатъчна да пожелаеш смъртта си...
И Татю ми каза - дръж се мъжки, путко..
И се държа, мамка му, хванала съм се здраво за на Господ...шлифера...
Не е работа да обичаш...но се налага...всяка болка за друга болка...Ако има някой, който може да те нарани повече от любовта, то тва си ти.
Бърз поглед към огледалото - гримът ми е заприличал на сажди...не ми пука особено.
Първото твърдо нещо...огледалото вече го няма...както душата ми.
И си повтарям послушно - дръж се мъжки, путко...
Обаче бавно шлифера на Господ се превръща във на Сайбията...нали - сещате се кое.
Няма да се пусна, мамка му... боса през ада минавам - няма да се пусна.
Изцедена съм...Изцедих сама болката от себе си.
В съзнанието ми остана само ти...и чужда душа - под наем.
Как мразя да обичам...а теб обичам твърде много...
Боли и онези капки унижение бавно се стичат по лицето ми...Вече спрях да им обръщам внимание..
Дали съм аз или някой друг... не познавам образа в счупените хиляди парченца...
Това огледало олицетворява сърцето ми, нали...Иронично, казват, че като счупиш огледало те чакат 7 години нещастна любов...Аз явно на бая огледала съм им ебала майката...Димът от цигарата - необходим и толкова непоносим...погледни ме?
Виждаш ли още това, което бях преди, защото аз виждам чудовище...и не знам дали да си вярвам.
Единствено гъста, черна, лепкава слуз се стича сега по кръвоносните ми съдове...
Напоена с гняв, омраза...
Омраза към разстоянието и към всичко останало, което я дели от него...
И как боли.Господи, как боли.Тази нечовешка болка от всеки тласък на шибаното ми сърце.
В очите напират онези горещи солени капки, които хората наричат сълзи...аз ги наричам унижение.
Унижение...пред самата себе си... коя съм и коя бях - една и съща, и същевременно толкова различна...
Загасям лампата и я светвам отново с надеждата тези прекрасни кафеви очи, които виждам, да изчезнат.
Уви, надежда всяка тука оставете...
Празна съм отвътре, изстъргаха всяко останало скрито късче душа от мен.
Превърнах се в празна кутийка... От цигари...
Напомня ми, че ми се допуши...Паля.Не ми пука какво ще стане...от мен не е останало нищо...една капка кръв потича от устатя ми - тя е последната.
По дяволите, как горя от вътре.Крайчетата на устните ми от спуснати бавно се приближават едно към друго.
Болката прелива в безмълвие...безмълвието - в гняв.
Огньовете на ада горят в очите ми.Не ме гледай, току виж си усетил малка част от болката, която изпитвам...а повярвай ми - само тази малка част ти е достатъчна да пожелаеш смъртта си...
И Татю ми каза - дръж се мъжки, путко..
И се държа, мамка му, хванала съм се здраво за на Господ...шлифера...
Не е работа да обичаш...но се налага...всяка болка за друга болка...Ако има някой, който може да те нарани повече от любовта, то тва си ти.
Бърз поглед към огледалото - гримът ми е заприличал на сажди...не ми пука особено.
Първото твърдо нещо...огледалото вече го няма...както душата ми.
И си повтарям послушно - дръж се мъжки, путко...
Обаче бавно шлифера на Господ се превръща във на Сайбията...нали - сещате се кое.
Няма да се пусна, мамка му... боса през ада минавам - няма да се пусна.
Изцедена съм...Изцедих сама болката от себе си.
В съзнанието ми остана само ти...и чужда душа - под наем.
Как мразя да обичам...а теб обичам твърде много...
Боли и онези капки унижение бавно се стичат по лицето ми...Вече спрях да им обръщам внимание..
Дали съм аз или някой друг... не познавам образа в счупените хиляди парченца...
Това огледало олицетворява сърцето ми, нали...Иронично, казват, че като счупиш огледало те чакат 7 години нещастна любов...Аз явно на бая огледала съм им ебала майката...Димът от цигарата - необходим и толкова непоносим...погледни ме?
Виждаш ли още това, което бях преди, защото аз виждам чудовище...и не знам дали да си вярвам.
четвъртък, 3 септември 2009 г.
Липса.
Липсва ми онзи мирис на замръзнали сополи в съботно-неделните сутрини.
Липсва ми пилешката супа с цели бутчета и картофи.
Липсва ми ПЪРЛЕНКАТА на Вес, за която така се смяхме.
Липсва ми сподавения от студ смях, до който само вие ме докарвате.
Цялата онази белота, която те кара да мислиш, че имаш проблем с очите.И всичките торби с лед върху натъртените ни задници в неделя вечер.Всеки ден, прекаран в коцукане из даскало.
Не би могло да съществува друго такова усещане, нали?
Както когато се натъпчем 9 човека в една кола.Когато Елена се зарови в снега и никой не обръщаше внимание на хленченето.Когато Мимка пропускашеза 100тен път бокса.Когато Вес,Тасо, Денис и Ицо паднаха един след друг.Когато карахме фрий и аз прегърнах горкото малко борче.Когато Туда лазеше под влека.Когато Чеф настъпи лопатата. Когато Тасо прехвърли уола.Когато с Вес се изсипахме като чували.И така нататък...
Не са ли най-хубавите моменти от зимата.
Липсва ми зимата.Радвам се, че идва пак.Радвам се, че пак някой ще търси лопатите, завряни на майка си отзад...Че пак някой ше идва да ми връзва обувките...
Липса.Липса на гадния звук от падането...и на многото смях после...
Липсата на трудното събуждане в понеделник сутрин.На тена на Тасо...хаха,на бретонче.
Липса на псувни относно някой заблуден скиор...
Чакаме първия сняг.
Липсва ми пилешката супа с цели бутчета и картофи.
Липсва ми ПЪРЛЕНКАТА на Вес, за която така се смяхме.
Липсва ми сподавения от студ смях, до който само вие ме докарвате.
Цялата онази белота, която те кара да мислиш, че имаш проблем с очите.И всичките торби с лед върху натъртените ни задници в неделя вечер.Всеки ден, прекаран в коцукане из даскало.
Не би могло да съществува друго такова усещане, нали?
Както когато се натъпчем 9 човека в една кола.Когато Елена се зарови в снега и никой не обръщаше внимание на хленченето.Когато Мимка пропускашеза 100тен път бокса.Когато Вес,Тасо, Денис и Ицо паднаха един след друг.Когато карахме фрий и аз прегърнах горкото малко борче.Когато Туда лазеше под влека.Когато Чеф настъпи лопатата. Когато Тасо прехвърли уола.Когато с Вес се изсипахме като чували.И така нататък...
Не са ли най-хубавите моменти от зимата.
Липсва ми зимата.Радвам се, че идва пак.Радвам се, че пак някой ще търси лопатите, завряни на майка си отзад...Че пак някой ше идва да ми връзва обувките...
Липса.Липса на гадния звук от падането...и на многото смях после...
Липсата на трудното събуждане в понеделник сутрин.На тена на Тасо...хаха,на бретонче.
Липса на псувни относно някой заблуден скиор...
Чакаме първия сняг.
Грешна.
Не в онзи смисъл.
Грешна...Може би в желанието ми да бъда добра.
Ако се усмихна - греша.Ако съм тъжна- греша.
Кажи ми тогава, мога ли да бъда права?
Нима съм трън в очите Ви?
РАДВАМ СЕ.
Дано ВИ дразни достатъчно.
Не Ви ли писна да Сте слепи за всяка моя истина, за всеки мой образ, нарисуван с пръст във въздуха.
Аз съм жива.Не очаквайте да изстина така бързо, както всички останали.
Тишината е вредна.Извикай името ми!Раздухай прахоляка в сърцето ми, а аз ще махна паяжините, затворили за толкова дълго време клепачите ти.
И нека съм грешна, че напук на сивият Им свят обуя лилавите си чорапи.
И нека ме съдят, че се радвам въпреки, че са ме обградили с нещастие.
Нека сме грешни за това, че сме истински.
Грешни за гръмкия смях, за вулгарностите, за болката в ставите от проклетото падане.
Да мислят, че сме луди.
Защото сме.
Приятели.Завинаги.Каквото и да стане.
Един до друг, въпреки глупостта ни.
Въпреки различията.
И да, грешни сме, че се обичаме така.Истински.
Грешни сме, че умеем да се забавляваме.
И за това, че когато съдбата ни поднесе затворен път към Картола, ние псуваме Кметицата на майка и се смеем...пак.
Приятели.
Обичам ви.
Останете завинаги с мен.
Fuck
Racers
Squad:
Leny,Ves,Mim,Chef,Tasi,Haze,Johnson,Tedy.
Love u till the bottom of my snow soul, guys.
Грешна...Може би в желанието ми да бъда добра.
Ако се усмихна - греша.Ако съм тъжна- греша.
Кажи ми тогава, мога ли да бъда права?
Нима съм трън в очите Ви?
РАДВАМ СЕ.
Дано ВИ дразни достатъчно.
Не Ви ли писна да Сте слепи за всяка моя истина, за всеки мой образ, нарисуван с пръст във въздуха.
Аз съм жива.Не очаквайте да изстина така бързо, както всички останали.
Тишината е вредна.Извикай името ми!Раздухай прахоляка в сърцето ми, а аз ще махна паяжините, затворили за толкова дълго време клепачите ти.
И нека съм грешна, че напук на сивият Им свят обуя лилавите си чорапи.
И нека ме съдят, че се радвам въпреки, че са ме обградили с нещастие.
Нека сме грешни за това, че сме истински.
Грешни за гръмкия смях, за вулгарностите, за болката в ставите от проклетото падане.
Да мислят, че сме луди.
Защото сме.
Приятели.Завинаги.Каквото и да стане.
Един до друг, въпреки глупостта ни.
Въпреки различията.
И да, грешни сме, че се обичаме така.Истински.
Грешни сме, че умеем да се забавляваме.
И за това, че когато съдбата ни поднесе затворен път към Картола, ние псуваме Кметицата на майка и се смеем...пак.
Приятели.
Обичам ви.
Останете завинаги с мен.
Fuck
Racers
Squad:
Leny,Ves,Mim,Chef,Tasi,Haze,Johnson,Tedy.
Love u till the bottom of my snow soul, guys.
На кръста на мечтите ни разпъваха душите ни
Малко след полунощ.
Две уморени очи бавно се отварят и затварят, гледайки нищото.
А не е ли всъщност нищото нашето всичко?Не са ли мечтите ни една измислица и същевременно надеждата ни за по-добър живот.
Лятото бавно отстъпва на есента.Януарската киша е одавна забравена, летните цветове се крият дълбоко в душата ми, в очите ми.
Жълтите листа тихо капят, безболезнено докосват земята и се забиват като нож в сърцето ми.
Септември.
Няма я радостната нотка в изричането.
Същите онези студени хора изглеждат още по студени сгушени сами в себе си.
Болката в сърцата им неусетно се е сгъстила и вече е онази гнусна, лепкава кал - гневът.
Гняв към всичко - дори към тях самите.Гняв към плахата усмивка на малкото,симпатично детенце, седнало в пясъка на човешкото безхаберие.Гняв към безмълвния плач на самотната жена, подпряна на стената на безсилието. Гняв към всичко онова, което би трябвало да ги кара да се чувстват живи...
Но не са.
Те одавна не са живи.
Не са живи откакто за първи път послушаха глупавия съвет и загърбиха натуралното.
Не са живи откакто за пореден път последваха стъпките в грешната посока.
Не са живи откакто предпочетоха тъмната, хладна стая пред слънчевата поляна.
Мъртви са.
Мъртви са дори очите им.Жалките опити за усмивка се превръщат в пепел.Накрая просто спират да се опитват.
Малкото, симпатично детенце, което си играеше в пясъчника, по подобие на родителите си се е превърнало в нощно шкафче с мозък, който обаче не ползва.
Страдащата жена подпряна на стената вече не чувства болка, защото не знае как.
Направете си кръст от мечти (свои и чужди) и разпънете душите си на тях, и без това не знаете за какво са ви дадени.
Две уморени очи бавно се отварят и затварят, гледайки нищото.
А не е ли всъщност нищото нашето всичко?Не са ли мечтите ни една измислица и същевременно надеждата ни за по-добър живот.
Лятото бавно отстъпва на есента.Януарската киша е одавна забравена, летните цветове се крият дълбоко в душата ми, в очите ми.
Жълтите листа тихо капят, безболезнено докосват земята и се забиват като нож в сърцето ми.
Септември.
Няма я радостната нотка в изричането.
Същите онези студени хора изглеждат още по студени сгушени сами в себе си.
Болката в сърцата им неусетно се е сгъстила и вече е онази гнусна, лепкава кал - гневът.
Гняв към всичко - дори към тях самите.Гняв към плахата усмивка на малкото,симпатично детенце, седнало в пясъка на човешкото безхаберие.Гняв към безмълвния плач на самотната жена, подпряна на стената на безсилието. Гняв към всичко онова, което би трябвало да ги кара да се чувстват живи...
Но не са.
Те одавна не са живи.
Не са живи откакто за първи път послушаха глупавия съвет и загърбиха натуралното.
Не са живи откакто за пореден път последваха стъпките в грешната посока.
Не са живи откакто предпочетоха тъмната, хладна стая пред слънчевата поляна.
Мъртви са.
Мъртви са дори очите им.Жалките опити за усмивка се превръщат в пепел.Накрая просто спират да се опитват.
Малкото, симпатично детенце, което си играеше в пясъчника, по подобие на родителите си се е превърнало в нощно шкафче с мозък, който обаче не ползва.
Страдащата жена подпряна на стената вече не чувства болка, защото не знае как.
Направете си кръст от мечти (свои и чужди) и разпънете душите си на тях, и без това не знаете за какво са ви дадени.
неделя, 21 юни 2009 г.
Ако ти кажа?
Ако ти кажа обичам те, би ли ми повярвал безрезервно?Би ли ми отвърнал със същото?А дали ще си честен?
Никога.
Никога не би ми повярвал безрезервно.
Може би.
Може би ще отвърнеш със същото,но няма никакво значение какво казваш.
Надявам се.
Надявам се да си честен,
защото аз съм тази, която наивно вярва в теб.Аз съм тази, която никога няма да се усъмни в усмивката ти.
Ако ти кажа липсваш ми, би ли се обърнал?Би ли изтрил сълзите ми?А би ли ме почувствал?
Да.
Да, би се обърнал, независимо какво ще ти ковства, защото вече веднъж си казал обичам те.
Сигурно.
Сигурно би изтрил сълзите ми, но аз нямам причина да плача, защото ме обичаш.
Разбира се.
Разбира се, ти вече ме чувстваш.Близо и истинска.Опитомена.
Защото същественото е невидимо за очите.
Защото да обичаш не значи да виждаш, да казваш, да мислиш...
Да обичаш значи да докосваш, да чувстваш, да усещаш...
Ако ти кажа, че никога няма да ти кажа "Обичам те", ще помислиш, че никога няма да те обичам.
Но нима думите трябва да доказват действията ни?Трябва ли да ти кажа нещо, за да го почувстваш?..Тъжно е.Тъжно е, че света е станал толкова сив и трябва нещата да ни бъдат посочвани ясно, за да ги "видим".
Промени се.Усмихни се.Обичай ме...Не го казвай !
Аз го знам, ти го знаеш...а ние сме единствените, за които това има значение.
Думите са излишни, остави ме този път да прочета очите ти.
Мълчиш...
Секунда и гласът ти вече ми липсва...
Пускаш ме...
Не мога да живея без ръцете ти.
Целувка...
Най-вкусните устни.
Не ми казвай нищо, нека гласът ти ми липсва.Накрая ще извикам името ти само за да чуя дума от тези устни...само за да усетя колко много се нуждая от теб, за да дишам.
Никога.
Никога не би ми повярвал безрезервно.
Може би.
Може би ще отвърнеш със същото,но няма никакво значение какво казваш.
Надявам се.
Надявам се да си честен,
защото аз съм тази, която наивно вярва в теб.Аз съм тази, която никога няма да се усъмни в усмивката ти.
Ако ти кажа липсваш ми, би ли се обърнал?Би ли изтрил сълзите ми?А би ли ме почувствал?
Да.
Да, би се обърнал, независимо какво ще ти ковства, защото вече веднъж си казал обичам те.
Сигурно.
Сигурно би изтрил сълзите ми, но аз нямам причина да плача, защото ме обичаш.
Разбира се.
Разбира се, ти вече ме чувстваш.Близо и истинска.Опитомена.
Защото същественото е невидимо за очите.
Защото да обичаш не значи да виждаш, да казваш, да мислиш...
Да обичаш значи да докосваш, да чувстваш, да усещаш...
Ако ти кажа, че никога няма да ти кажа "Обичам те", ще помислиш, че никога няма да те обичам.
Но нима думите трябва да доказват действията ни?Трябва ли да ти кажа нещо, за да го почувстваш?..Тъжно е.Тъжно е, че света е станал толкова сив и трябва нещата да ни бъдат посочвани ясно, за да ги "видим".
Промени се.Усмихни се.Обичай ме...Не го казвай !
Аз го знам, ти го знаеш...а ние сме единствените, за които това има значение.
Думите са излишни, остави ме този път да прочета очите ти.
Мълчиш...
Секунда и гласът ти вече ми липсва...
Пускаш ме...
Не мога да живея без ръцете ти.
Целувка...
Най-вкусните устни.
Не ми казвай нищо, нека гласът ти ми липсва.Накрая ще извикам името ти само за да чуя дума от тези устни...само за да усетя колко много се нуждая от теб, за да дишам.
понеделник, 18 май 2009 г.
Очакване.
Целият този живот минава в безмислено строене на розови дворци със сърцевидни прозорци за същества, които предпочитат да спят върху тоалетната чиния.
И като матрьошки в нас са натъпкани една след друга десетки души- наши и чужди.Разлика ? Няма. Еднакво продажни са.И търсим мисъл в безмисленото, а в мисълта няма смисъл.И глупост след глупост подредени прилежно, наречени простичко с думата Реалност. Живеем или просто съществуваме? Има ни и после ни няма. Когато изчезнем оценяват нещата , които са били осмивани приживе. И потни длани, бавно потърквани една в друга, и влажни очи, и чаша водка. Съществуване, а не живот - съдържателно колкото и съществуването на картонена кутия..празна.
И всяка една от тези души бавно отмъква нещо от теб - съкровено и лично.Нищо свято не остана за вас, блудници.
Още търся смисъл в реалността...вече малко по - отчаяна.
Харесва ми болката, която външния свят ми причинява...колкото и да крещя за нея...ми харесва.Кара ме да мисля.Кара ме да разбирам.Да се различавам от всички онези глупави същества - кухи и тъпи...бавни.
Сърцето ми е там вътре.Чака.
И като матрьошки в нас са натъпкани една след друга десетки души- наши и чужди.Разлика ? Няма. Еднакво продажни са.И търсим мисъл в безмисленото, а в мисълта няма смисъл.И глупост след глупост подредени прилежно, наречени простичко с думата Реалност. Живеем или просто съществуваме? Има ни и после ни няма. Когато изчезнем оценяват нещата , които са били осмивани приживе. И потни длани, бавно потърквани една в друга, и влажни очи, и чаша водка. Съществуване, а не живот - съдържателно колкото и съществуването на картонена кутия..празна.
И всяка една от тези души бавно отмъква нещо от теб - съкровено и лично.Нищо свято не остана за вас, блудници.
Още търся смисъл в реалността...вече малко по - отчаяна.
Харесва ми болката, която външния свят ми причинява...колкото и да крещя за нея...ми харесва.Кара ме да мисля.Кара ме да разбирам.Да се различавам от всички онези глупави същества - кухи и тъпи...бавни.
Сърцето ми е там вътре.Чака.
Абонамент за:
Публикации (Atom)