На кръста на мечтите ни разпъваха душите ни

Малко след полунощ.
Две уморени очи бавно се отварят и затварят, гледайки нищото.
А не е ли всъщност нищото нашето всичко?Не са ли мечтите ни една измислица и същевременно надеждата ни за по-добър живот.
Лятото бавно отстъпва на есента.Януарската киша е одавна забравена, летните цветове се крият дълбоко в душата ми, в очите ми.
Жълтите листа тихо капят, безболезнено докосват земята и се забиват като нож в сърцето ми.
Септември.
Няма я радостната нотка в изричането.
Същите онези студени хора изглеждат още по студени сгушени сами в себе си.
Болката в сърцата им неусетно се е сгъстила и вече е онази гнусна, лепкава кал - гневът.
Гняв към всичко - дори към тях самите.Гняв към плахата усмивка на малкото,симпатично детенце, седнало в пясъка на човешкото безхаберие.Гняв към безмълвния плач на самотната жена, подпряна на стената на безсилието. Гняв към всичко онова, което би трябвало да ги кара да се чувстват живи...
Но не са.
Те одавна не са живи.
Не са живи откакто за първи път послушаха глупавия съвет и загърбиха натуралното.
Не са живи откакто за пореден път последваха стъпките в грешната посока.
Не са живи откакто предпочетоха тъмната, хладна стая пред слънчевата поляна.
Мъртви са.

Мъртви са дори очите им.Жалките опити за усмивка се превръщат в пепел.Накрая просто спират да се опитват.
Малкото, симпатично детенце, което си играеше в пясъчника, по подобие на родителите си се е превърнало в нощно шкафче с мозък, който обаче не ползва.
Страдащата жена подпряна на стената вече не чувства болка, защото не знае как.

Направете си кръст от мечти (свои и чужди) и разпънете душите си на тях, и без това не знаете за какво са ви дадени.