Отговори?

Отвращавам се.
Усмивките ви ебават майката на думите ми - първите - толкова фейк, вторите - моята истина.
Защото се огледах и въпреки хилядите неща около мен не видях нищо.Защото се направих, че ми пука, и наистина ми запука... а не трябваше!
Мечтая си всички цветове да се превърнат в безбрежно бяло, а душите на хората да приличат на дъга.И всичко да е толкова чисто...като сълзите ми.

И празнотата, която е обвила в себе си цялата тази тишина ме кара да крещя.И въпреки опитите ми нито стон не излиза от устата ми.Защо?Поредният опит да заплача води само до суха усмивка и тъжни очи, чиято болка никой не забелязва...или просто на никой не му пука.
Само проклетият ви смях...и празнотата.Нима от всичко, което съм създадена да усещам, имам правото да усещам само това?
Вместо безбрежно бяло виждам само ...нищо?.. а вместо души като дъга хората около мен имат само сиви паяжини...или изобщо нямат душа?!
Перфекционизма на природата... всяка форма оставя белег върху сърцето ми...
Всички тези гласове, които си мислех, че чувам, са само гнил плод на стъпканото ми съзнание.
Гняв.Любимата ми дума.В тази тишина ме е страх да я произнеса.А нима трябва?
Споменавала съм я милиони пъти...защо не сега?..И не мога.

Раздробени на късове остават мечтите ми...но кой ли би ги поискал...а те са единственото, което имаме.

И не можем да летим не за друго, а защото така сме възпитани.
И слава богу...иначе бихме превърнали небето във фабрика за памук...материал щяха да са облаците.

Сега свивам мечтите си до чаша лед с лед.Даже с двойно повече лед.Защото само той може да разтопи на карамел захарните псувни, които искам да изрека...и преглъщам сухо.

Може би усмивката ти не е толкова фалшива.
А може би думите ми не са ничия истина.

Но пък са моята.

И няма ти, защото няма аз, а няма аз, защото...

"въпреки хилядите неща около мен не видях нищо."