Пясъчни портрети.

Почивам си в безкрая на пясъчно море.
Мокря лицето си с влажни мисли за отминали и бъдещи моменти.
Настоящето е жаркото слънце, което гори кожата ми.
Неописуема тишина пука тъпанчетата ми с крясъците си.
Всички ние сме художници на собствените си пясъчни портрети.Нали?
Перфектни лица отпечатъни в пясъка, размиващи се във времето.
Казват - пази се от перфекционизма на художника, в противен случай можеш да се окажеш карикатура на себе си.
Викове.Всичкия този пясък е твърде дългото многоточие на първата ми мисъл сутрин.. . "А ако не се бях събудила, щеше ли да е по-добре?"

Глупави въпроси, пълнещи тишината с противност.

Думите имат своя мирис, понякога ароматите им са толкова добре съчетани, а понякога дори ми люти на очите.
Ще направя школа.Ще науча хората да мълчат. Така истините ще се чуват по-силно.

Ще науча хората да рисуват своите пясъчни портрети в моя пясък.


Всичкият пясък на света е мой.Аз го притежавам.Принадлежи ми.

Мой - на мен.Ничий.Само мой.

Облягам се на пясъчно кресло и сънувам пясъчни сънища...и хората са от пясък.Целите са се сплъстили и миришат странно - на лошо съчетани думи...на мокър пясък...на кал... и се разпадат.

Малко е плашещо.Ще свикнеш с времето.

Елате и вижте моето изгарящо слънце - моето Настояще.Настанете се удобно върху илюзиите си и послушайте тишината.

Там са моите истини.Мои - на мен...Ничии...Само мои.