В диалог със себе си...

-Кога започна всичко?

-Всичко започна на 20 май 1994 година...или 9 месеца по рано...да приемем тази дата за начало.Никой не е подозирал, че зад безмълвието ми се крие такава гешка на природата.
Защо тук?Навсякъде другаде, но не и тук.Този груб свят не е за мен.Наскоро един приятел се изрази много точно..."Душа под наем"...И колко струва моята?15 години адски мъки, а най-лошото е, че следват още няколко пъти по толкова.
Пораснах.Безмълвието одавна мутира в неспирно бълване на глупости, които междувпрочем са в пълно несъответствие с мислите ми.
Не се вижда...а аз усещам струйки кръв от носа и очите...Не, не е някакъв вътрешен кръвоизлив...Просто съзнанието ми тъне в кървища.
Не понася болката, която му се налага да преживява ден след ден.Всяка сутрин сякаш се събуждам на една и съща дата...Не боли повече от вчера, или по-малко от утре.Болката просто се засилва и стихва...на тласъци с ритъма на сърцето ми.
Един жесток свят...не съм за тук...13 години огромна част от мен я нямаше...и трябваше да затворя очите си, и трябваше да затворя вратите към външното, за да я видя...Тази част, точно там, където съм я търсела, но същественото е невидимо за очите.
Както и да е, факта, че намерих това, чието търсене ми отне цели 13 години, не променя нещата...Аз все още съм онова безмълвно дете, но съм го зазидала, завързала в оковите на съзнанието, покрила съм го с черен сатен...А на лицето...замръзнала, безизразна усмивка...
Себеотрицание...Как?От къде?Защо?Защо не мога да бъда просто обикновена кучка от улицата, защо нещо в мен редовно говори неща, които ми се иска да не разбирам.
Трябва ли да изтръгват сърцето ми всеки път, да го тъпчат и дъвчат и да ми го връщат...И всеки път да събирам частите му и старателно да ги лепя с доверие, прошка, приятелство...
Да храча кръв от болката там, вътре...Наеха ли ме пак..изтръгнаха ли за пореден път сърцето и душата ми...и никой не подаде кърпичка за шибаните струйки кръв...13 години чаках някой...и той се появи точно когато се бях отказала...
О, нима?!Нима има втори като мен?Макар и далеч аз го чувствам близо...ако светът запустее...аз все още ще го чувствам там...Него, онзи, който не само подаде кърпичка, а спря кървенето...

-Как ще завърши?

-Сложен въпрос.Мога да умра по много начини...Някой от които организмът ми вече е предоставил...Но нима на някого бих липсвала ? О, съвсем не...те просто питат...и на теб не бих ти липсвала...на теб - моята душа..под наем...


-Кого мразиш най-много?

- Отражението в гладката повърхност...

-Кого обичаш най-много?

-Пак него...и другата половина от мен...

-Нещо, което би променила...

- Този диалог...Разбираш ли, да говоря със себе си никак не е нормално..

-Защо, според теб, водим този разговор?

-Аз не съм ти.Ти искаш любов, трева, бира...Аз искам спокойствие и музика....Аз не съм ти...ти си под наем...не разбирам само защо, след като ползваш тялото ми, на мен не ми прилягаш..универсална си...а не те чувствам едно цяло с мен...Говориш глупости, шегуваш се...Аз искам да мълча...Да стана прозрачна...Защо не ми го позволяваш?

-Защо не харесваш образа в огледалото?

-Изображение.Нещо, което всички виждат. Курвата на човешкото тяло - външния вид...Гледат опаковката, оправят я, но на никой не му пука какво се крие вътре...

-Защо не харесваш мен?

-Ти си моята лична курва.Продаваш се на всеки....И носиш благите му думи за мен...Ако той опознае само мен, без теб, усмивката ще се изтрие от лицето му...Виждала ли си как се дере катерица?Забиваш ножа в корема й и продължаваш нагоре, докъто се обърне...това бих направила с тези хора...те никога не се запознават с мен...винаги познават само теб, с твоята замръзнала усмивка..

-С какво ще завършиш разговора?

-Майната ти.Достатъчно ли е?

-Да.