Cinnamon Crucifix

Няколко стотин хиляди мириса изпълваха стаята.

И няколкостотин хиляди думи.

И няколкостотин хиляди души.

И няколкостотин изобщо.

  Количественият надхвърля качествения състав на населението ми и започват да се леят тия ми ти няколкостотин хиляди по три - излизат през прозорците, спъват се в прага на вратата и изхвърчат навън, а заедно с тях и всичките няколкостотин хиляди аромата.

Всичките, без един.

 Една стая с размерите на душа трудно издържа на напрежението на три пъти по няколкостотин, а когато те си отидат вътре остава ароматът на страха им, на горящите им чела, на потта и кръвта им. Всичката карантия на тия три пъти по няколкостотин мирише,.. и всичката мирише на канела. Аромат на разпятие.

 Там провесвам (както правя с прането) малкото мен останало в мен и го съзерцавам. Каква жалка комбинация от чусвтва, толкова износени и празни, че дори и някога да съм ги чувствала в разцвета им, сега са само парцали. Свързвам ги с дрехите си - обичам ги, обличам ги, парфюмирам ги и ги прегръщам... после ги горя на канелената клада и се отвращавам от собствения си вкус.

 Моите трепети са апокрифна литература, те се навират между ръцете ти и ти прошепват, че жената може да изпитва оргазъм, че мозъкът ти може да мисли, че забременяването е следствие от секса и че баща ти е бил адски прост. Когато веднъж хвърлиш поглед върху тях, избираш какво ще ги правиш - ще ги скъташ по рафтовете на пръстите и очите си, или ще ги коронясаш с венец от тръни.

 Впрочем, на моите трепети им е все едно. Даже на моите трепети им е нищо. Те се раждат от чудо и умират за глупава кауза, защото знаят, че ще свърши добре... или поне ще мирише добре.

От пердетата капе восък, защото са направени от свещи и горят. Горят заедно с канелената клада.

Хаха, ето я моята Голгота.

Но моят кръст мирише по-добре от твоя...